Кръвта от носа ми все така шуртеше, без да й обръщам внимание. Не зная какво ме накара да започна да пиша с нея на стената. Може би ей така, на шега ми се прииска да насоча полицията по погрешна следа, а и ми беше леко и радостно на сърцето. Спомних си, че в Ню Йорк бяха намерили трупа на някакъв германец с думата Rache, изписана над него. Тогава вестниците съобщиха, че било дело на тайни дружества. Смятах, че онова, което толкова бе затруднило и объркало нюйоркската полиция, щеше да затрудни и да обърка не по-малко и лондонската, затова потопих пръст в собствената си кръв и написах същото на подходящо място на стената. След това отидох до файтона и видях, че наоколо няма никой и че нощната буря продължава все така. Бях изминал известно разстояние, когато пъхнах ръка в джоба си, където обикновено държах пръстена на Люси, и открих, че го няма. Все едно гръм ме удари, защото това бе единственото нещо, което ми бе останало от нея. Реших, че може би съм го изтървал, докато съм стоял наведен над тялото на Дребър. Върнах се, спрях файтона в една странична уличка и се запътих смело към къщата, защото бях готов на всякакъв риск, само и само да не загубя пръстена. Когато стигнах, там налетях право в прегръдките на един полицай, който тъкмо излизаше, и успях да разсея подозренията му, като започнах да се преструвам на мъртвопиян. Така намери смъртта си Инок Дребър. Оставаше Стангърсън. Възнамерявах да постъпя и с него по същия начин и така да изплатя дълга си към Джон Фериър. Вече знаех, че се е настанил в частния хотел „Холидей“. През целия ден обикалях край него, но той не се показа. Предполагам, че е започнал да подозира нещо, след като Дребър не се бе върнал. Стангърсън беше много хитър, винаги нащрек. Но ако е смятал, че може да се отърве от мен, като се вре в този хотел, много се е заблуждавал. Бързо разбрах кой е прозорецът на стаята му, и рано на следващата сутрин се възползвах от една от стълбите, оставени в уличката зад хотела. Така се промъкнах в стаята му още в тъмни зори. Събудих го и му казах, че е настъпил часът, в който трябва да заплати за отнетия от него живот преди много години. Описах му смъртта на Дребър и отново му дадох възможност да избере едното от двете хапчета. Вместо да се възползва от предоставената му възможност, той се хвърли върху мен и ме хвана за гърлото. За да се защитя, забих ножа си в сърцето му. Резултатът във всеки случай щеше да бъде същият, защото провидението никога не би позволило престъпната му ръка да избере друго освен отровата. Остава ми малко за разказване, а пък и съвсем се уморих. Продължих да работя с файтона още няколко дни, като възнамерявах да карам така, докато събера достатъчно пари, за да се върна в Америка. Днес, както си стоях до файтона, се приближи един малчуган и ме попита дали има файтонджия на име Джеферсън Хоуп и че един джентълмен го чака на улица „Бейкър“ 221-Б. Тръгнах, без да подозирам каквото и да било, и следващото нещо, което разбрах, бе, че този млад човек е поставил белезници на ръцете ми и че съм извънредно ловко окован. Това е цялата ми история, господа. Може би ме мислите за убиец, но аз се смятам за служител на правосъдието, като вас.