— Вече разбирам — казах аз.
— Това беше един случай, в който имахме резултата, а всичко останало трябваше да разкрием сами. Приближих се до къщата, както си спомняш, пеша, без никакви предварителни заключения или предубеждения. Естествено, започнах с огледа на улицата и както вече ти казах, ясно забелязах там следи от колелата на файтон, които, както се уверих след едно запитване, са били оставени там през нощта. Разбрах, че файтонът е бил наемен, а не частна карета. Личеше от тесните следи. Обикновеният лондонски файтон е много по-тесен от частните коли. Ето първата спечелена точка. После тръгнах бавно по градинската пътека, за щастие покрита с глина. Без съмнение за теб тя е била само една изпотъпкана ивица, но за опитните ми очи всяка диря по нея имаше определено значение. В детективската наука няма друга толкова важна и същевременно толкова пренебрегвана област, като изкуството да се проследяват отпечатъците от стъпки. За щастие винаги съм му отдавал голямо значение, а и практиката ми го е направила моя втора природа. Видях тромавите стъпки на полицаите, но забелязах и следите на двамата, минали преди тях по пътеката. Не беше трудно да се разбере, че точно те са минали първи, защото тук-там следите им бяха почти заличени от други, оставени върху тях. Така стигнах до втората брънка на веригата, от което разбрах, че нощните посетители са били двама и че единият от тях е имал забележително висок ръст (както личеше от дължината на ходилото му), а другият е бил модно облечен, ако се съдеше по малките и елегантни отпечатъци от неговите обувки. Когато влязохме в стаята, последното ми предположение се потвърди напълно. Човекът с модните обувки лежеше пред мен. Значи убиецът бе високият. По тялото на мъртвеца нямаше никакви рани, но ужасното изражение на лицето му показваше, че е разбрал каква ще е съдбата му още преди да го сполети смъртта. Хората, умиращи от сърдечни заболявания или от друга естествена смърт, никога не променят така израза на лицето си. Когато подуших устните на мъртвеца, усетих слаб кисел мирис и стигнах до извода, че е бил принуден да погълне отрова. Това се потвърждаваше и от страха и омразата, изписани на лицето му. Стигнах до този резултат по метода на изключването, защото никоя друга хипотеза не отговаряше на фактите. Не си мисли, че е нещо съвсем необичайно. Принудителното поемане на отрова съвсем не е нещо ново в криминалните анали. Всеки запознат с тези неща ще си спомни случая с Долски в Одеса и с Льотюрие в Монпелие. Остана за разрешаване най-важният въпрос — защо? Явно целта на убийството не е била грабеж — нали не липсваше нищо. Тогава причината дали не е политическа, или пък е замесена жена? Ето проблема, пред който бях изправен. Още от самото начало бях склонен да приема второто предположение. Политическите убийци гледат да свършат по-бързо работата и да избягат. А убийството, напротив, бе извършено съвсем преднамерено и бавно, убиецът бе оставил следи навсякъде из стаята — следователно през цялото време е бил там. Подобно методично отмъщение е могло да бъде предизвикано само от лична, а не от политическа несправедливост. Когато бе открит надписът на стената, бях особено склонен да поддържам мнението си. Надписът явно бе нещо като димна завеса. А когато открихме пръстена, за мен въпросът беше решен. Очевидно убиецът го е използвал, за да напомни на жертвата за някоя умряла или просто отсъстваща жена. Точно тогава попитах Грегсън дали в телеграмата до Кливланд е поискал сведения за предишния живот на Дребър. Отговорът му, както си спомняш, беше отрицателен. Тогава пристъпих към внимателен оглед на стаята, при който се уверих в правотата на мнението си за ръста на убиеца и се сдобих с допълнителни подробности — за пурата „Тричинополи“ и за дължината на ноктите му. Вече бях стигнал до извода, че щом наоколо няма следи от борба, значи кръвта по пода е от носа на възбудения убиец. Виждах ясно, че кървавите петна съвпадат със следите от стъпките му. Много рядко се случва кръвта на човек да потече от вълнение, освен ако няма много кръв или високо кръвно налягане. Затова изказах и предположението, че вероятно е червендалест. По-нататъшните събития потвърдиха правотата ми. След като си тръгнахме от къщата, се заех с това, което Грегсън бе пропуснал да стори. Телеграфирах до шефа на полицията в Кливланд, като ограничих запитванията си до обстоятелствата около женитбата на Инок Дребър. Отговорът беше решаващ. В него се казваше, че Дребър вече е търсил юридическа закрила от посегателствата на стар съперник в любовта на име Джеферсън Хоуп и че този Хоуп се намира сега в Европа. Вече държах в ръцете си всички нишки за разкриването на това престъпление. Оставаше ми само да заловя убиеца. Вече бях дълбоко убеден, че в къщата заедно с Дребър е влязъл човекът, който е карал файтона. От следите на копитата разбрах, че конят е мърдал на място, което не би било възможно, ако някой му е държал юздите. Къде тогава може да е бил файтонджията освен вътре в къщата? А и нелепо би било да се допусне, че разумен човек ще извърши умишлено престъпление пред очите, така да се каже, на трети човек, който сигурно ще го предаде. Най-после, ако някой иска да проследи някого в Лондон, какъв по-добър начин би намерил, освен да стане файтонджия. Всички тези съображения ме водеха до едно безспорно заключение: Джеферсън Хоуп трябваше да се търси между лондонските файтонджии. Ако наистина е бил файтонджия, нямах причини да смятам, че ще се откаже веднага от професията си. Напротив, от негова гледна точка всяка внезапна промяна би привлякла вниманието върху него. По всяка вероятност поне за известно време щеше да продължи да изпълнява службата си. Едва ли имаше причина да се смята, че живее под чуждо име. Защо трябваше да сменя името си в страна, където никой не знае истинското му име? Ето защо организирах моя корпус от гаменчетата детективи и ги пращах системно при всеки собственик на пиаца за наемни файтони в Лондон, докато най-накрая те ми доведоха човека, когото търсех. Как се появи той и как аз се възползвах от това, са неща, които сигурно са все още пресни в паметта ти. Смъртта на Стангърсън беше неочакван инцидент, но едва ли би могло да се направи нещо за предотвратяването й. Благодарение на това, както знаеш, получих хапчетата, за чието съществуване предварително подозирах. Както виждаш, това е една верига от логични следствия без никакво прекъсване или липсващо звено.