— Имам куче — казах — и не обичам врявата, защото нервите ми са разклатени. Ставам доста късно сутрин и съм извънредно ленив. Когато съм здрав, имам и редица други пороци, но засега това са главните ми недостатъци.
— Включвате ли свиренето на цигулка в категорията врява? — попита загрижено той.
— Зависи от цигуларя — отвърнах. — Доброто свирене на цигулка е удоволствие и за боговете, а лошото свирене…
— О, тогава всичко е наред — извика той, весело засмян. — Мисля, че можем да смятаме въпроса за решен. Разбира се, ако стаите ви харесат.
— Кога ще ги разгледаме?
— Елате утре по обед и ще отидем заедно, за да уредим нещата.
— Добре, до утре на обед — казах и му стиснах ръката.
Оставихме го над неговите химикали, а ние се запътихме към моя хотел.
— Между другото — попитах Станфорд — откъде, по дяволите, този човек позна, че идвам от Афганистан?
На лицето на спътника ми се появи загадъчна усмивка.
— Това е просто една от малките му странности. Много хора са се опитвали да разберат по какъв начин успява да отгатне някои неща.
— О, значи става дума за някаква мистерия, така ли? — попитах, потривайки ръце. — Много пикантно. Ужасно съм ти задължен, че ме запозна с този човек. Нали знаеш, че „най-добрият начин да опознаеш човечеството е, като опознаеш човека“.
— Тогава трябва да опознаеш него — каза Станфорд, като се сбогуваше. — Обаче ще се увериш, че той е доста сложен проблем. Обзалагам се, че ще научи много повече за теб, отколкото ти за него.
— Довиждане — отвърнах аз и се упътих към хотела, силно заинтригуван от моя нов познайник.
Втора глава
Науката дедукция
Срещнахме се на следващия ден съгласно уговорката и разгледахме споменатата квартира на улица „Бейкър“ 221-Б. Тя се състоеше от две удобни спални и голяма просторна всекидневна, приветливо мебелирана и осветена от два прозореца. Жилището толкова ни хареса, а и наемът изглеждаше толкова умерен, когато го разделихме на две, че уредихме въпроса на място и незабавно встъпихме във владение. Същата вечер преместих там нещата си от хотела, а на следващата сутрин Шерлок Холмс ме последва с няколко куфари и сандъци. Един-два дни бяхме заети с разопаковането на багажа си и с подреждането на своята собственост по най-приемливия начин. Когато привършихме, постепенно започнахме да се приспособяваме към новото жилище.
Холмс в никакъв случай не беше човек, с когото се живееше трудно. Действията му бяха безшумни, а навиците установени. Рядко си лягаше по-късно от десет часа вечер, а сутрин винаги беше вече закусил и излязъл, преди да стана. Понякога прекарваше дните си в химическата лаборатория, понякога — в дисекционната зала, от време на време — в дълги разходки, които, изглежда, го отвеждаха до най-окаяните квартали на града. Нищо не можеше да се сравни с енергичността му, когато го обземаше желание да работи, но понякога го обхващаше странна апатия и тогава се излежаваше по цял ден на канапето във всекидневната, като рядко произнасяше по някоя дума или не помръдваше и мускул от сутрин до вечер.
В такива случаи погледът му ставаше толкова унесен и безизразен, че с право можех да го заподозра в наркомания, ако трезвеността и чистотата му не изключваха категорично възможността за подобно заключение.
С течение на времето интересът ми към него и любопитството ми да узная целите му в живота се увеличиха и задълбочиха. Самата му фигура и външният му вид неизменно привличаха вниманието дори на най-случайния наблюдател. На ръст беше над метър и осемдесет, но бе толкова слаб, че изглеждаше значително по-висок. Очите му бяха остри и пронизващи, с изключение на онези периоди на неподвижност, за които вече споменах, а удълженият като клюн на сокол нос придаваше на цялото му изражение буден и решителен вид. Брадичката му бе изпъкнала и четвъртита като на решителните хора. По ръцете неизменно имаше петна от мастило и химикали, но пък пипаше всичко с изключителен финес, както често имах възможност да забележа, когато го наблюдавах да манипулира сръчно с чупливите си инструменти.
Вероятно читателят ще ме сметне за безнадежден лентяй и клюкар, когато призная колко силно разпалваше любопитството ми този човек и колко често се опитвах да пробия стената от въздържаност, с която се ограждаше винаги когато ставаше дума за самия него. Преди да произнесете такава присъда обаче, не забравяйте колко безцелен беше животът ми и колко малко неща ангажираха вниманието ми. Здравословното ми състояние не ми позволяваше да излизам навън освен при изключително добро време, а нямах и приятели, които да се отбиват и да разчупват монотонността на съществуването ми. При тези обстоятелства приех с искрено удоволствие онази малко загадъчна атмосфера около моя съквартирант и прекарвах значителна част от времето си в опити да я разбуля.