— Да, чух.
— За Клотилде Лотман фон Сакс-Менинген, по-малката дъщеря на краля на Скандинавия. Може и да сте запознат със строгите правила, които семейството й съблюдава. А и тя самата е олицетворение на деликатността. Дори капчица съмнение относно моето поведение ще сложи край на всичко.
— А Айрини Адлър?
— Заплашва, че ще им изпрати снимката. И ще го направи. Знам, че ще го направи. Вие не я познавате, но тя е коравосърдечна жена. Лицето й е като на най-красивите жени, а умът й е като на най-решителните мъже. Няма да се спре пред нищо, само и само да не се оженя за друга жена. Пред абсолютно нищо…
— Сигурен ли сте, че още не е изпратила снимката?
— Сигурен съм.
— А защо?
— Защото заяви, че ще я изпрати в деня, в който годежът бъде публично обявен. Пада се следващия понеделник.
— А, значи разполагаме с още три дни — заяви Холмс, прозявайки се. — За голямо мое щастие, тъй като имам една-две много важни работи за проучване. Ваше величество, разбира се, ще остане в Лондон?
— Разбира се. Ще ме намерите в хотел „Лангам“ под името граф Фон Крам.
— Тогава ще ви драсна някой ред, за да ви осведомя докъде сме стигнали.
— Да, моля ви. През цялото време ще тръпна от страх.
— А по отношение на парите?
— Имате картбланш.
— Без ограничения?
— Заявявам ви, че съм готов да дам дори една от областите на кралството си, за да получа тази снимка обратно.
— А за текущи разноски?
Кралят извади изпод пелерината си тежка кесия от кожа на дива коза и я остави на масата.
— Вътре има триста лири в злато и седемстотин в банкноти — каза той.
Холмс бързо написа разписка върху лист от бележника си и му я подаде.
— А адресът на мадмоазел? — попита той.
— Брайъни лодж на „Сърпънтайн авеню“ в Сейнт Джонс уд.
Холмс си го записа.
— И още един въпрос — продължи той. — Снимката кабинетен формат ли е?
— Да.
— Е, тогава лека нощ, ваше величество, и вярвам, че скоро ще имаме добри вести за вас. Лека нощ и на теб, Уотсън — добави той, когато файтонът на краля изтрополи по улицата. — Ако бъдеш така любезен да ми се обадиш утре следобед в три часа, бих искал да пообсъдим това проблемче с теб.
II
Точно в три часа бях на улица „Бейкър“, но Холмс го нямаше. Хазяйката ми съобщи, че излязъл от къщи малко след осем часа сутринта. Седнах до камината, решен да го изчакам, колкото и да се забавеше. Разследването вече силно ме бе заинтригувало. Макар случаят да не бе забулен в зловеща и странна тайнственост, обвиваща описаните вече от мен две престъпления, естеството на въпроса и високото положение на клиента му придаваха специфична особеност. А и с каквото и разследване да се занимаваше приятелят ми, умелото контролиране на ситуацията, енергичният му и проницателен начин на разсъждение ми доставяха наслада, докато наблюдавах системата му на работа, както и бързите и изкусни методи, с които разплиташе и най-заплетените загадки. Така бях свикнал с постоянните му успехи, че вероятността от провал изобщо не ми минаваше през ум.
Беше почти четири часа, когато вратата се отвори и в стаята влезе един коняр, сякаш пиян, разрошен, с бакенбарди, с пламнало лице и дрипави дрехи. Колкото и да бях свикнал с удивителната способност на приятеля ми да се предрешава, наложи се да огледам три пъти този мъж, преди да се убедя, че наистина е Холмс. Той ми кимна и се скри в спалнята, откъдето се появи след пет минути в обичайния си, напълно порядъчен вид облечен в костюм от туид. Пъхна ръце в джобовете и протегна крака пред камината, като в продължение на няколко минути се заливаше от смях.
— Боже Господи! — извика той, задави се и после продължи да се смее, докато накрая се облегна назад, безпомощно отпуснат в креслото.
— Какво има?
— Невероятно смешно е. Сигурен съм, че никога няма да можеш да познаеш с какво се занимавах сутринта и какво се наложи да правя накрая.
— Не мога да си представя. Предполагам, че си наблюдавал навиците на госпожица Айрини Адлър, а може би и къщата й.
— Точно така, но последиците бяха доста необичайни. Но нека да ти разкажа. Излязох от къщи малко след осем сутринта преоблечен като безработен коняр. Хората, които обичат конете, се разбират чудесно, също като масоните. Стани един от тях и ще научиш всичко, каквото ти трябва. Скоро намерих Брайъни лодж. Това е вила бижу, с градина зад сградата, чиято предна фасада на два етажа се издига на самата улица. Брави с топки на вратата. Просторна всекидневна отдясно с високи прозорци почти до пода с онези безсмислени английски ключалки, които и дете може да отвори. Отзад нищо забележително, освен че до прозореца на антрето може да се стигне от покрива на пристройката за каретите. Обиколих вилата и я разгледах отблизо отвсякъде, без да забележа обаче нищо друго, което да представлява интерес. Завъртях се наоколо и както очаквах, открих конюшня в уличката, която минава покрай единия зид на градината. Помогнах на конярите с оборката на конете им, като в замяна получих от тях два пенса, чаша смесена бира, две дози ситно нарязан тютюн и колкото щеш сведения за госпожица Адлър, да не говорим, че се наложи да изслушам биографиите на още пет-шест съседи, към които не изпитвам никакъв интерес.