— И какво научи за Айрини Адлър? — попитах.
— А, завъртяла е главата на всички мъже околовръст. Тя е най-нежното същество, носещо боне, на нашата планета. Така говорят всички в конюшнята на „Сърпънтайн авеню“. Живее тихо, пее по концерти, всеки ден в пет часа излиза с кола и се връща точно в седем за вечеря. По друго време излиза рядко, освен когато има концерт. Сред посетителите й има само един мъж, но пък с него се среща доста често. Тъмнокос, красив и елегантен, идва поне веднъж дневно, а понякога и два пъти. Нарича се господин Годфри Нортън от адвокатското сдружение в Инър темпъл. Виждаш ли предимствата на файтонджиите като осведомители? Над десетина пъти са го возили от конюшните на „Сърпънтайн авеню“ до дома му и знаят всичко за него. Когато изслушах това, което имаха да ми кажат, продължих да се разхождам напред-назад покрай Брайъни лодж и да обмислям плана си за действие. Този Годфри Нортън очевидно беше важен фактор в случая. Адвокат. Звучи заплашително. Каква е връзката между двамата и каква е целта на честите му посещения? Каква му е тя — клиентка, приятелка или любовница? Ако е първото, вероятно му е предала снимката за съхранение. Ако е последното, е по-малко вероятно. От отговора на този въпрос зависеше дали да продължа работата си в Брайъни лодж, или да прехвърля вниманието си към квартирата на господина в Темпъл. Беше деликатен момент, свързан с евентуално разширяване обхвата на моето разследване. Боя се, че те отегчавам с всички тези подробности, но трябва да ти дам възможност да разбереш всичките ми дребни затруднения, за да можеш да схванеш ситуацията.
— Слушам те внимателно — обадих се аз.
— Докато размишлявах над проблема, пред Брайъни лодж спря един наемен кабриолет и от него изскочи някакъв господин. Забележително красив мъж, мургав, с орлов нос и мустаци, очевидно мъжът, за когото бях слушал. Виждаше се, че много бърза, викна на файтонджията да го почака и се стрелна с вид на човек, чувстващ се съвсем като у дома си, покрай домашната прислужница, която отвори вратата. Остана в къщата около половин час. Зърнах го няколко пъти през прозорците на всекидневната — крачеше напред-назад и говореше възбудено, ръкомахайки. Нея изобщо не видях. След малко той излезе с още по-объркан вид. Извади от джоба си златен часовник и го погледна съсредоточено. „Карай като фурия — викна на файтонджията. — Най-напред до магазина «Грос и Ханки» на улица «Риджънт», а после до църквата «Сейнт Моника» на «Еджуеър роуд». Ще получиш половин лира, ако стигнем за двайсет минути!“ И потеглиха, а докато аз се питах дали да ги последвам, по улицата се зададе изискано малко ландо, чийто кочияш бе успял да закопчае само половината копчета на сакото си, вратовръзката му бе нахлузена едва ли не под ушите, а ремъците от сбруята на коня му стърчаха от катарамите. Още не бе успял да спре съвсем, когато от вратата на антрето изскочи нашата дама и се метна вътре. Успях само да я зърна. Красива жена с лице, за което един мъж е готов да умре. „Църквата «Сейнт Моника», Джон! — извика тя. — Ще получиш половин лира, ако стигнем там за двайсет минути!“ Всичко това, Уотсън, бе толкова чудесно, че не можех да го пропусна. И тъкмо се колебаех дали да се затичам след нея, или да се метна отзад на ландото й, когато по улицата мина един кабриолет. Файтонджията два пъти се почуди дали да вземе такъв опърпан пътник, но аз скочих в колата, преди да успее да ми откаже. „Църквата «Сейнт Моника» — викнах му. — Ще получиш половин лира, ако стигнем за двайсет минути!“ Беше дванайсет без двайсет и пет. Моят файтонджия караше здравата и мисля, че никога не са ме возили толкова бързо, но все пак другите двама ни бяха изпреварили. Когато пристигнах, кабриолетът и ландото вече стояха пред вратата с плувнали в пот коне. Платих на файтонджията и бързо влязох в църквата. Вътре нямаше абсолютно никой освен двамата, които бях преследвал, както и един облечен с бяла стола свещеник, който, стори ми се, спореше с тях. И тримата стояха пред олтара. Тръгнах бавно по страничната пътека между редовете като човек без работа, отбил се в църква. Внезапно за моя изненада тримата пред олтара се обърнаха и Годфри Нортън изтича към мен. „Слава Богу! — извика той. — Ти ставаш! Хайде! Идвай!“ „Какво сега?“ — попитах аз. „Ела, човече, постой тук само три минути, иначе няма да е законно.“ Почти ме завлече до олтара и преди да успея да разбера къде сме, вече бях започнал да мънкам отговорите, които ми шепнеха в ухото, и да свидетелствам за неща, от които нямах понятие, най-общо, да давам своя принос за трайното впрягане на Айрини Адлър, неомъжена, и на Годфри Нортън, ерген, в брачния хомот. Всичко свърши за миг и господинът вече ми благодареше от едната страна, дамата от другата, а свещеникът пред мен сияеше. Това бе най-нелепото положение, в което съм изпадал през живота си. И сега ми е смешно, като си помисля. Изглежда, документите им не са били съвсем редовни и свещеникът категорично отказваше да ги ожени без никакъв свидетел, така че щастливата ми поява спести на младоженеца необходимостта да кръстосва улиците, за да търси някой. Младоженката ми даде една лира и аз възнамерявам да си окача тази монета на ланеца на часовника за спомен от събитието.