В шест и петнайсет тръгнахме от улица „Бейкър“, а когато пристигнахме на „Сърпънтайн авеню“, до седем оставаха десетина минути. Вече се бе здрачило, почнаха да палят осветлението, а ние се разхождахме пред Брайъни лодж и изчаквахме обитателката на вилата. Къщата изглеждаше точно както си я бях представял от краткото описание на Шерлок Холмс, но районът се оказа неочаквано оживен за малка уличка в тих квартал. На единия ъгъл стояха групичка зле облечени мъже, които пушеха и се смееха; виждаха се също един точилар на ножици с точилото си, двама гвардейци, които се задяваха с едно слугинче, както и неколцина добре облечени младежи, шляещи се с пури в уста.
— Тази венчавка — започна Холмс, докато се разхождахме насам-натам пред къщата, — доста опростява нещата. Сега снимката се превръща в нож с две остриета. Ситуацията е такава, че и госпожата ще има толкова желание господин Годфри Нортън да я види, колкото и на нашия клиент му се ще тя да се появи пред очите на неговата принцеса. Сега въпросът е ще можем ли да я намерим.
— Да, къде ли е?
— Крайно невероятно е тя да я носи със себе си. Снимката е кабинетен формат. Твърде голяма е, за да се скрие лесно в роклята на една жена. Тя знае, че кралят е в състояние да й устрои засада и да я претърси. Вече са били направени два подобни опита. Можем да приемем, че не носи снимката със себе си.
— Тогава къде може да е?
— Например у нейния банкер или адвокат. Тази двойна възможност не е изключена. Но аз съм склонен да приема, че не е нито у единия, нито у другия. По природа жените са загадъчни и обичат всичко да държат в ръцете си. Защо да я дава на друг човек? Тя може да се довери на попечителите си, но не е в състояние да прецени какви косвени или политически методи на въздействие могат да бъдат използвани, за да се окаже натиск върху един делови човек. А и не забравяй, че е решила да я използва само след няколко дни. Явно е някъде, където да й е подръка. Явно е в къщата й.
— Но нали вече са прониквали там два пъти с взлом?
— Пфу! Не са знаели къде да гледат.
— А ти къде ще гледаш?
— Аз няма да гледам.
— А какво ще правиш?
— Ще я накарам да ми я даде.
— Но тя ще ти откаже.
— Няма да бъде в състояние. Ето че чувам тропот на колела. Това е нейната карета. Сега изпълнявай безпрекословно разпорежданията ми.
Докато той говореше, иззад ъгъла на улицата се появиха светлините от страничните фенери на карета. Беше изисканото малко ландо, което изтрополя до вратата на Брайъни лодж. Когато спря, един от мъжете, които се шляеха на ъгъла, се втурна да отвори вратичката с надеждата да спечели някое пени, но беше изблъскан от друг безделник, който се спусна със същите намерения. Избухна яростна кавга, която се разпали още повече от двамата гвардейци, които взеха страната на единия безделник, докато точиларят се намеси също толкова разпалено на страната на другия. Размахаха се юмруци и за миг дамата, слязла от каретата си, се озова в центъра на групичката биещи се мъже с пламнали лица, които безжалостно се налагаха. Холмс се втурна към тълпата, за да защити дамата, но когато се добра до нея, извика и рухна на земята, а от лицето му рукна кръв. Щом видяха, че пада, гвардейците си плюха на петите в едната посока, а безделниците хукнаха в другата. Неколцината добре облечени мъже, които бяха наблюдавали боя отстрани, без да се намесват, най-сетне се притекоха да помогнат на дамата и да се погрижат за ранения човек. Айрини Адлър, както ще продължа да я наричам, бе изтичала нагоре по стълбите, но се спря на площадката, където прекрасната й фигура се очертаваше от лампата в антрето, загледана към улицата.
— Сериозно ли е пострадал този клетник? — попита тя.
— Умрял е! — извикаха няколко гласа.
— Не, не, диша още! — обади се друг глас. — Но ще свърши, преди да сме го закарали в болницата.
— Какъв смел човек — обади се една жена. — Ако не беше той, ония щяха да ограбят портмонето и часовника на дамата. Това е опасна банда. А, диша, диша!
— Не бива да лежи на улицата. Може ли да го внесем в къщата, госпожо?
— Разбира се. Внесете го във всекидневната. Там има удобен диван. Оттук, моля!
И Холмс бавно и тържествено бе внесен в Брайъни лодж и настанен в централното помещение, докато аз безшумно наблюдавах ставащото от поста си до прозореца. Запалиха осветлението, но щорите не бяха спуснати, така че виждах приятеля си проснат на дивана. Не зная дали той изпитваше угризения в този момент от ролята, в която се бе вживял, но аз самият никога не съм се чувствал по-засрамен от мига, в който видях красивото създание, против което заговорничех, да се грижи за ранения мъж с огромно състрадание. Ала щеше да бъде най-черно предателство спрямо Холмс да се откажа от задачата, която ми бе поверил. Ожесточих сърцето си и извадих димката от палтото. Все пак, рекох си, ние не я нараняваме пряко. Само я възпираме да не нарани друг човек.