— Какво, по дяволите, означава това — възкликнах, след като прочетох обявлението два пъти.
Холмс се подсмихна и се размърда на стола си, както имаше обичай да прави, когато беше в повишено настроение.
— Доста е странно, не намираш ли? — обърна се той първо към мен и после към Уилсън: — А вие, господин Уилсън, сега накратко ни разкажете всичко за себе си, за семейството си и каква роля изигра обявлението във вашия живот. Уотсън, моля те, отбележи си преди това кой е вестникът и от коя дата е.
— „Морнинг Кроникъл“ от 27 април 1890 година. Точно отпреди два месеца.
— Добре. Започвайте, господин Уилсън.
— Както вече ви казах — рече Джейбс Уилсън, като попи потта, избила по челото му, — аз имам малка заложна къща на „Сакс-Кобърг скуеър“, близо до Сити. Работя на дребно и в последните години изкарвах, колкото да преживявам. Някога можех да си позволя да държа двама помощници, но сега имам само един. И него едва ли щях да наема, ако не се бе съгласил да му плащам половин надница, а срещу останалото, което му се полага, да го уча на занаята си.
— Как се казва този услужлив младеж? — попита Шерлок Холмс.
— Името му е Винсънт Сполдинг и вече е преминал младежките години. Трудно ми е да определя възрастта му. Но по-умел помощник от него едва ли бих могъл да си намеря. Много добре знам, че може напълно самостоятелно да върши тази работа и да печели два пъти повече, отколкото получава при мен, но в края на краищата, щом това положение го задоволява, не е в мой интерес да му подсказвам подобна мисъл.
— Да, наистина. За вас очевидно е от голяма полза, че имате помощник, който навсякъде другаде би получавал пълното си възнаграждение. В днешно време малцина работодатели попадат на толкова добросъвестни служители. Струва ми се, че помощникът ви е не по-малко странен от обявлението, което ни дадохте да прочетем.
— Е, и той си има своите слабости — рече Уилсън. — Не съм срещал човек, така страстно отдаден на фотографията. Непрекъснато щрака с апарата, наместо да посвети времето си на по-полезни неща, после бърза да се напъха в зимника като заек в дупката си, за да проявява снимките, които е направил. Това му е главният недостатък, но пък е толкова добър работник, че не го упреквам.
— Все още работи и живее при вас, предполагам?
— Да, сър. Той и едно четиринайсетгодишно девойче, което ни сготвя по нещичко и от време на време чисти — това е цялото ми домакинство. Аз съм вдовец без деца. Тримата живеем тихо и скромно, имаме си покрив над главата, плащаме си всички дългове и не правим никому нищо лошо. Първото, което смути спокойствието ни, беше това обявление. Точно преди осем седмици Сполдинг влезе в кантората с този вестник в ръка и каза: „Жалко, че Господ не ме е създал червенокос, господин Уилсън.“ „Защо?“ — попитах. „Защо ли? — отвърна ми той. — Защото се открива място за нов член в Клуба на червенокосите. Който го заеме, ще се опаричи. Доколкото разбирам, местата са повече от кандидатите и попечителите си блъскат главата какво да правят с поверените им средства. Да можех само да променя цвета на косите си, набързо щях да се намърдам в това топло гнезденце.“ „Чакай, чакай, я ми разкажи по-подробно“ — подканих го аз. Знаете ли, господин Холмс, по характер съм човек домосед и тъй като не тичам аз да гоня работата, а тя сама идва при мен, понякога минават цели седмици, без да си подам носа навън, затова не знам какво става по света, и с нетърпение чакам да науча някоя новина. „И никога не сте чували за Клуба на червенокосите!“ — възкликна Сполдинг с ококорени от изненада очи. „Не, никога.“ „Много странно, тъй като сте крайно подходящ кандидат за свободното място.“ „А колко ли ще може да се печели от това?“ „Около двеста лири годишно, но работата е много лека и няма никак да пречи, ако човек си има и друго занимание.“ Можете да си представите как наострих уши, тъй като търговията ми със заложени вещи от няколко години върви слабо и двеста лири допълнителен доход биха ми дошли много добре. „Разкажи ми всичко, което знаеш“ — помолих Сполдинг. „Ето — отвърна ми той, сочейки обявлението, — уверете се сам. Клубът иска да попълни едно място и дава адреса на желаещите да получат по-подробна информация. Доколкото знам, основан е от един особняк, американски милионер, Изикиа Хопкинс. Самият той бил червенокос, затова изпитвал голяма симпатия към всички червенокоси и когато починал, се разбрало, че е поверил огромното си състояние на попечители с изричното нареждане то да бъде използвано за осигуряване прилична издръжка на хора със същия цвят на косата като неговия. Както съм чувал, срещу крайно лека работа те получават много прилично възнаграждение.“ „Но — възразих аз — сигурно милиони червенокоси ще пожелаят да заемат това свободно място.“ „Не чак толкова много, колкото си мислите — отвърна ми той. — Условието е да са лондончани и да са на средна възраст. Този американец е прекарал младите си години в Лондон и е пожелал по някакъв начин да се отплати на града, който му е предоставил условия да стане заможен. Освен това има още една важна уговорка. Не става въпрос изобщо за всички хора с червени коси, да речем, със светлочервени или тъмночервени, а само с ослепително огненочервени. Вие например, господин Уилсън, имате пълното основание да си опитате късмета. Не съм сигурен обаче дали заради неколкостотин лири си заслужава да занемарявате основната си работа.“ Както сами виждате, господа, моята коса е именно с този богат, наситен огненочервен оттенък и тъкмо това ме подтикна да си опитам късмета, защото, ако решаването на въпроса зависеше от такова условие, щях да имам предимство пред мнозина други кандидати. Сполдинг очевидно бе добре запознат с подробностите и като прецених, че може да ми бъде полезен, му наредих да затвори капаците на прозорците и да тръгне с мен. Той явно много се зарадва, че вместо да работи, ще се поразходи, заключихме кантората и поехме към посочения в обявлението адрес. Едва ли в живота ще ми се случи повторно да видя подобно зрелище, господин Холмс. От север, от юг, от изток и от запад в отговор на обявлението към Сити се стичаха хора с всички възможни оттенъци на червено в косата си. Улица „Флийт“ се беше задръстила от червенокоси, а „Поупс корт“ приличаше на огромна сергия, отрупана с портокали. Не съм допускал, че в Англия има толкова много червенокоси. Обявлението бе привлякло кажи-речи половината население на страната ни. Не съм допускал също, че червеният цвят може да има толкова разнообразни оттенъци — сламено, лимонено, портокалово, тухлено, рижо като козината на ирландски сетер, глинено и още, и още. Но както ми беше казал Сполдинг, малцина бяха с огненочервена коса като моята. И все пак, като видях колко народ чака, се обезкуражих и понечих да си тръгна, Сполдинг обаче не искаше да ме пусне за нищо на света. Какво прави, какво струва, с блъскане, с бутане накрая успя да ме преведе през тълпата и се добрахме до стълбата, която водеше към въпросния клуб. По нея се движеха два потока от хора — едните се качваха с надежда, а другите слизаха разочаровани. Ние успяхме да се промушим между тях и се озовахме в самата канцелария.