КЛУБЪТ НА ЧЕРВЕНОКОСИТЕ
е разпуснат
Двамата с Холмс прочетохме краткото съобщение, после погледнахме унилото лице на клиента ни. В първия миг историята ни се стори толкова комична, че без да се замисляме дали зад нея не се крие нещо сериозно, прихнахме в гръмогласен смях.
— Не виждам какво толкова смешно има — викна Уилсън, почервенял до корена на огненочервените си коси. — Ако не можете да направите друго, освен да ми се присмивате, ще потърся помощ другаде.
— Не се вълнувайте, моля ви — успокои го Холмс и го бутна да седне отново на стола, от който той се беше надигнал. — За нищо на света не бих се отказал да разследвам вашия случай. Отдавна не ми е попадало нещо толкова необичайно и то вече разбужда детективския ми нюх. Но, съгласете се, в историята има и нещо доста комично. А сега, моля, разкажете ни какво направихте, като намерихте картончето с обявата на вратата.
— Толкова се изумих, сър, че известно време се чудех какво да предприема. После обиколих близките кантори, но никъде нищо не знаеха. Най-сетне потърсих собственика на сградата, някакъв счетоводител, който живее на партерния етаж, и го попитах може ли да ми каже какво се е случило с Клуба на червенокосите. Той ми отвърна, че никога не е чувал за такъв клуб. Тогава го попитах за Дънкан Рос. Той отговори, че името не му е познато. „Става дума за господина от №2“ — поясних аз. „Кой? Червенокосият ли?“ „Да.“ „О — възкликна собственикът, — но той се казва Уилям Морис. Адвокат, който временно ползваше моето помещение, докато му подредят новата кантора. Вчера се изнесе.“ „Къде мога да го намеря?“ „Как къде? В новата му кантора.“ Той ми съобщи адреса. Улица „Кинг Едуард“ 17, недалеч от катедралата „Сейнт Пол“. Втурнах се натам, но на посочения адрес намерих работилница за гети и никой от работниците не беше чувал нито за Уилям Морис, нито за Дънкан Рос.
— И какво направихте тогава? — попита Холмс.
— Прибрах се вкъщи на „Сакс-Кобърг скуеър“, за да се посъветвам с моя помощник. Но той с нищо не можа да ми помогне. Каза ми само, че ако изчакам спокойно, навярно ще получа някакво съобщение по пощата. Работата обаче не търпеше отлагане, господин Холмс, защото не ми се искаше да изпусна тази чудесна служба, без да се опитам да си я възвърна, и тъй като вие сте прочут със съветите, които давате на невинни хора, изпаднали в беда, дойдох право при вас.
— Постъпили сте много разумно — отвърна Холмс. — Това, което ви се е случило, е изключително интересно и аз с удоволствие ще се заема да го изясня. От вашия разказ заключавам, че зад тази история може би се крие нещо далеч по-сериозно, отколкото изглежда на пръв поглед.
— За мен най-сериозно е това, че губя по четири лири седмично — ядосано рече Уилсън.
— Е, едва ли имате основание — отбеляза Холмс — да сте недоволен от този крайно необичаен клуб. Тъкмо обратното. Доколкото разбирам, спечелили сте трийсетина лири и сте обогатили знанията си с всички статии от „Енциклопедия Британика“, започващи с буквата „А“. С една дума, нищо не сте загубили.
— Така е, сър, но искам да разбера кои са тези хора и с каква цел си направиха тази шега с мен, ако, разбира се, наистина се окаже шега. Доста скъпичка им излезе — цели трийсет и две лири.
— Ще се опитаме да изясним всички тези неща, но първо искам да ви задам няколко въпроса, господин Уилсън. Вашият помощник, който ви обърна внимание върху обявлението във вестника… колко време работи при вас?
— Около месец.
— Как попаднахте на него?
— Пуснах обява и той се яви.
— Единственият кандидат ли беше за мястото?
— Не, имаше още неколцина.
— Защо се спряхте на него?
— Защото ми се стори сръчен и не прояви претенции за заплащането.
— Съгласи се да работи срещу половин надница, нали така?
— Да.
— А как изглежда този Уинсънт Сполдинг?
— Дребен, но як и много пъргав, с голобрадо лице, макар да наближава трийсетте. На челото си има бял белег, сякаш мястото е изгорено с някаква киселина.
Холмс се поизправи в креслото си, явно силно заинтригуван.
— Така и предполагах — рече той. — Да сте забелязали да има дупки за обеци на ушите?
— Да, има, сър. Обясни ми, че някаква циганка му ги била пробила, когато бил дете.
— Хм! — тихо възкликна Холмс, отпусна се отново в креслото и се замисли дълбоко. — Още ли работи при вас?