— А сега отново на работа — рече Холмс, като застана на ъгъла и плъзна поглед по улицата. — Трябва да запомня точно реда, в който са разположени сградите. Едно от увлеченията ми е да изучавам подробно всяко кътче на Лондон. Започваме с тютюнопродавницата на Мортимър, магазинчето за вестници, после идват Кобъргският клон на Градската и Областна банка, вегетарианският ресторант, каретното депо на Мак Фърлин и стигаме до следващата пресечка. С това работата ни тук, Уотсън, привърши и вече можем да си позволим малък отдих. Сандвич с чаша кафе и се пренасяме в царството на цигулковата музика, в царството на хармонията, изяществото и възвишеността, където няма да ни досаждат никакви червенокоси клиенти със загадъчни истории.
Приятелят ми беше не само страстен почитател на музиката и крайно надарен изпълнител, но и композитор на произведения с изключително високи достойнства. Седнал в едно кресло на първия ред в концертната зала, той прекара целия следобед в пълно блаженство, като движеше плавно тънките си дълги пръсти в такт с музиката. По лицето му играеше лека усмивка, а погледът му се рееше замечтано. В този момент едва ли някой би разпознал в него детектива Холмс, безпощадния Холмс, ненадминатия с изобретателността си неуморим преследвач на престъпници. Удивителното в характера му бе способността да раздвоява личността си, сякаш в него се бореха две начала, и аз често се питах дали изключителната му проницателност и педантичност не се бяха породили като защитна реакция срещу романтичността и сантименталността, вложени от природата в него. Пълната отпуснатост и апатия се редуваха с изблици на неудържима енергия. Случеше ли се Холмс да остане няколко дни спокоен в креслото, увлечен в музикалните си импровизации, с черния туш и нотните листове в ръце, знаех от наблюдения, че това е затишие пред буря. Изведнъж го завладяваше страстта за преследване, ловджийският му нюх се разбуждаше, интуицията му бе нащрек и хората, които не познаваха методите му, започваха да гледат на него с подозрение, сякаш бе човек със свръхестествени способности. Като видях с какво упоение слушаше музиката този следобед в „Сейнт Джеймс хол“, разбрах, че за онези, по чиито дири бе решил да тръгне, наближава опасен момент.
— Навярно се каниш да се прибираш у дома, докторе? — каза той, като излизахме от концерта.
— Да, такива са ми намеренията.
— А на мен ми предстои да свърша още една работа, която ще ми отнеме навярно няколко часа. Историята на „Сакс-Кобърг скуеър“ е сериозна.
— Така ли смяташ наистина?
— Подготвя се голямо престъпление, но имам основания да смятам, че ще ни стигне времето да го предотвратим. Жалкото е, че днес е събота, и това малко усложнява нещата. Довечера ще ми е нужна твоята помощ.
— В колко часа?
— Не по-рано от десет.
— Точно в десет ще бъда на улица „Бейкър“.
— Чудесно. И да те предупредя, докторе, не е изключено да изпаднем в опасна ситуация, затова пъхни в джоба си военния револвер.
Холмс ми махна с ръка, обърна се кръгом и за миг изчезна в тълпата. Не се смятам за глупав човек, но когато се случи да сътруднича на Шерлок Холмс, винаги ме обзема чувство на потиснатост, както и съмнение, че умствените ми способности не са на нужната висота. Чух разказа, който чу и той, видях онова, което видя и той, но от думите му личеше, че е разбрал не само какво се бе случило, но и какво предстоеше да се случи, докато за мен историята продължаваше да бъде съвсем непонятна загадка. По пътя към къщи в Кенсингтън не спирах да размишлявам за необикновената случка с червенокосия преписвач на „Енциклопедия Британика“, за посещението ни на „Сакс-Кобърг скуеър“ и за обезпокоителното предупреждение, което Холмс ми отправи на раздяла. Докъде щеше да бъде среднощната експедиция и защо трябваше да бъда въоръжен? Къде щяхме да ходим и какво щяхме да правим? Холмс ми бе намекнал, че голобрадият помощник на червенокосия ни клиент е опасна личност, човек, способен да извърши голямо злодеяние. Опитвах се да намеря отговор на тези въпроси, но усилията ми оставаха напразни. Накрая се отчаях и реших да изчакам до вечерта с надеждата, че тогава случаят вероятно ще ми се изясни.
В десет без петнайсет излязох от къщи, прекосих Хайд парк, минах по улица „Оксфорд“ и стигнах до улица „Бейкър“. Пред къщата бяха спрели два файтона. Като влязох в ходника, чух от горния етаж да долитат гласове. Заварих Холмс да разговаря оживено с двама мъже. Единият от тях беше полицейският инспектор Питър Джоунс, а другият беше висок слаб господин със строг израз на лицето, с лъскав цилиндър и елегантен, безупречно ушит редингот.