Достолепният господин Мериуедър се настани на един от кошовете с обиден израз на лицето, а Холмс коленичи на пода и с помощта на фенера и лупата си започна да изследва внимателно процепите между каменните плочи. След няколко секунди, очевидно доволен от видяното, скочи на крака и прибра лупата в джоба си.
— Имаме на разположение най-малко един час — заяви той, — защото те едва ли ще предприемат някакви стъпки, преди да се уверят, че наивният ни червенокос клиент вече си е легнал. След това обаче няма да губят и секунда, защото, колкото по-бързо свършат работата си, толкова повече време ще им остане да се скрият. В момента се намираме, докторе, както навярно си се досетил, в хранилището на градския клон на една от най-големите лондонски банки. Господин Мериуедър е председател на управителния съвет и сам ще ти обясни какво привлича така силно вниманието на най-дръзките престъпници в Лондон към това хранилище.
— Нашето френско злато — прошепна господин Мериуедър. — На няколко пъти получихме предупреждение, че може би се подготвя опит да бъде откраднато.
— Френско злато ли?
— Да. Преди няколко месеца ни се наложи да увеличим оборотните си средства и за тази цел заехме трийсет хиляди наполеона от Банк дьо Франс. Разчуло се е, че не сме успели да разопаковаме парите и те все още са в хранилището. В коша, върху който седя, има две хиляди наполеона, подредени между листове оловно фолио. Никога досега не сме съхранявали толкова големи златни резерви в един-единствен клон на банката и нашите директори силно се безпокоят.
— Съвсем основателно — отбеляза Холмс. — Вече е време да уточним плана на действие. Предполагам, че събитията, които очаквам, ще се развият най-много до един час. Междувременно, господин Мериуедър, ще трябва да прикрием светлината на фенера.
— И да останем в тъмното?
— За съжаление, да. Бях сложил колода карти в джоба си с намерението, както сме четирима, да изиграем един робер, за да не пропуснете обичайното си забавление, но като виждам колко сериозна е подготовката на врага, смятам, че е рисковано помещението да стои осветено. Много е важно всеки от нас да си избере удобна позиция. Тези хора са дръзки и безскрупулни и макар че ще ги нападнем неочаквано, не е изключено да наранят някого от нас, не вземем ли предпазни мерки. Аз ще застана зад този кош, а вие, Джоунс и Уотсън се скрийте зад онези двата. Щом осветя престъпниците, бързо ги обградете. Ако се опитат да открият огън, Уотсън, стреляй по тях без всякакви угризения.
Сложих заредения си револвер на един от дървените сандъци и приклекнах зад него. Холмс затвори вратичката на фенера и ни остави в пълна тъмнина — нищо не виждах, все едно бях ослепял. Мирисът на нажежен метал обаче подсказваше, че фенерът продължава да гори и ще освети помещението веднага щом стане необходимо. И без това се чувствах силно напрегнат, а внезапно настъпилият мрак и спареният влажен въздух в подземието изопнаха нервите ми още повече.
— Има само един път за отстъпление — прошепна Холмс, — обратно през къщата на „Сакс-Кобърг скуеър“. Надявам се, че сте изпълнили нарежданията ми, Джоунс?
— На входната врата оставих един инспектор и двама полицаи.
— Значи сме завардили всички изходи. Сега ни остава да мълчим и да чакаме.
Стори ми се, че чакахме цяла вечност. По-късно, като преглеждах записките си, си дадох сметка, че всичко бе приключило само за час и петнайсет минути, но тогава имах чувството, че нощта вече е изтекла и навън се сипва зората. Не смеех да мръдна, макар че краката ми отмаляха и взеха да изтръпват от неудобното положение, в което бях застанал. Както вече казах, нервите ми бяха изопнати до крайност, а слухът ми така се бе изострил, че дори различавах тежкото дълбоко сумтене на едрия тромав Джоунс от тихото, подобно на леко свистене дихание на банковия директор. От мястото си зад сандъка обхващах с поглед част от пода. Изведнъж между каменните плочи блесна нещо като слаба искра, която постепенно прерасна в жълта ивица. После в пода съвършено беззвучно се отвори тясна цепнатина и през нея се подаде една ръка — бяла, нежна, почти женствена, която започна да опипва осветеното пространство. Това трая около минута и ръката изчезна така неочаквано, както се беше появила. Отново настъпи мрак. Остана да блещука само бледата искра. След миг обаче една от огромните бели каменни плочи изскърца и с трясък се преобърна настрани, а на пода зейна квадратен отвор, през който заструи светлината на фенер. В отвора се показа главата на гладко избръснат човек, който, след като се озърна зорко, се хвана с ръце за двете страни на отверстието и започна постепенно да се изтегля нагоре. Когато успя да се подаде до кръста, опря коляно на пода. В следващия миг се изправи в цял ръст, застана до зейналата дупка и взе да тегли нагоре съучастника си — дребен и пъргав като него, с бледо лице и буйна яркочервена коса.