— Предполагам — прекъсна я Холмс, — че когато се е върнал от Франция, господин Уиндибанк е бил силно подразнен, че сте отишли на бала.
— Ами, дори се държа доста мило. Засмя се, спомням си, и сви рамене, като заяви, че нямало полза да отказваш нещо на една жена, защото тъй и тъй щяло да стане на нейното.
— Разбирам. И така, на бала на търговците на инсталации за светилен газ се запознахте, както разбирам, с човек на име Хозмър Ейнджъл.
— Да, господине. Запознах се с него нея вечер, а на другия ден той се отби у дома, за да разбере дали сме се прибрали благополучно, после взехме да се срещаме, искам да кажа, господин Холмс, аз се срещнах с него два пъти на разходка, но тогава вече баща ми се прибра от Франция и господин Хозмър Ейнджъл не можеше да идва у дома.
— Защо?
— Ами, вижте, баща ми не обича такива работи. Не иска никой да ни посещава у дома, доколкото това може да се избегне, и все повтаря, че една жена трябва да се чувства щастлива в собствения си семеен кръг. Но пък, както аз казвам на майка ми, преди туй една жена трябва да си има свой кръг, пък аз още си нямам мой.
И какво стана с господин Хозмър Ейнджъл? Той не направи ли опит да се срещне с вас?
— Ами баща ми след седмица пак щеше да заминава за Франция и Хозмър ми писа, че ще е по-сигурно и по-добре да не се виждаме, докато баща ми не замине. Но можехме да си пишем и той ми пращаше писма всеки ден. Сутрин аз получавам писмата и не беше нужно баща ми да знае за това.
— Вече бяхте ли сгодени за господина?
— О, да, господин Холмс. Сгодихме се още след първата ни разходка. Хозмър, господин Ейнджъл, е касиер в една кантора на улица „Ледънхол“ и…
— Каква кантора?
— Ами това е най-лошото, господин Холмс, че не зная.
— А къде живееше?
— Нощуваше в службата си.
— И не знаете адреса му?
— Не, освен че е на „Ледънхол“.
— На какъв адрес изпращахте писмата тогава?
— Пощата на улица „Ледънхол“, до поискване. Той ми каза, че ако ги адресирам до кантората му, другите служители щели да го подкачат, че получава писма от дами, и тогава аз предложих да ги пиша на машина, така както той пишеше своите, но той не беше съгласен, защото казваше, че когато съм ги пишела на ръка, имал усещането, че наистина са от мен, а ако бъдели напечатани, все едно машината щяла да застане помежду ни. Сам виждате, господин Холмс, колко много държеше на мен и за какви дребни нещица се сещаше.
— Това навежда на размисъл — рече Холмс. — За мен отдавна е станало аксиома, че дребните нещица са безкрайно важни. Можете ли да си припомните други дребни нещица, свързани с господин Хозмър Ейнджъл?
— Много стеснителен човек е, господин Холмс. Предпочита да излиза с мен на разходка вечер, а не посред бял ден, защото, както казва, не обичал да бие на очи. Крайно сдържан, истински кавалер. Дори гласът му е съвсем тих. Разказа ми, че като малък прекарал ангина и възпаление на жлезите и оттогава останал с болнаво гърло и имал навика да говори със запъване и шептене. Винаги е добре облечен, винаги спретнат и ненатраплив, но очите му са слаби като моите и носи тъмни очила, за да ги предпазва от силната светлина.
— Е, и какво се случи, след като баща ви, господин Уиндибанк, замина пак за Франция?
— Господин Хозмър Ейнджъл пак дойде у дома и предложи да се оженим преди завръщането на баща ми. Беше ужасно сериозен и ме накара да се закълна с ръце върху Светото писание, че каквото и да се случи, ще му остана завинаги вярна. Майка ми каза, че бил постъпил правилно, като ме накарал да се закълна, и че това било израз на силните му чувства. Той още от самото начало е благоразположен към нея, а тя го харесва дори повече от мен. А после, когато заприказваха за женитба до края на седмицата, попитах какво ще каже баща ми, но те и двамата заявиха да не мисля за него, просто ще му кажем при свършен факт, като майка ми пое да уреди въпроса. Това не ми хареса много, господин Холмс. Странно ми се стори, че трябва да искам разрешение от него, след като е само с няколко години по-голям от мен, но пък и не исках да върша нищо потайно, затова писах на баща ми в Бордо, където е френската централа на фирмата им, но получих писмото обратно сутринта в деня на сватбата.
— Значи не е стигнало до него?
— Да, господине, бил си тръгнал за Англия малко преди да пристигне писмото.
— Хм! Колко жалко! Значи сватбата е била насрочена за петък. В църква ли щяхте да се венчавате?
— Да, господине, но без много шум. Щяхме да се венчаем в „Сейнт Сейвиър“, близо до Кингс крос, а след това да дадем сватбен обяд в хотел „Сейнт Панкрас“. Хозмър пристигна да ни вземе с двуместен файтон и тъй като нямаше как да се качим и тримата, настани ни с майка ми във файтона, а той взе един друг покрит кабриолет, единствената кола, която в този момент намерихме на улицата. Пристигнахме в църквата първи и когато неговият файтон спря, зачакахме да слезе, но той не се показваше и когато файтонджията слезе от капрата си и погледна, вътре нямаше никой! Файтонджията заяви, че нямал представа, какво може да е станало с него, със собствените си очи го бил видял да се качва. Това беше миналия петък, господин Холмс, и оттогава нито съм го виждала, нито съм го чувала и не мога да си обясня какво се е случило с него.