— И ти възнамеряваш да го разпиташ?
— Разбира се, но пред свидетел.
— Значи аз ще съм свидетелят?
— Стига да се съгласиш. Ще бъде чудесно, ако изясни нещата. В противен случай нямаме друг избор, освен да съобщим на полицията.
— Но откъде си сигурен, че ще го сварим?
— Както вероятно не се съмняваш, взел съм известни предпазни мерки. Едно от моите момчета от улица „Бейкър“ се е залепило като репей за него и ще го следва, където и да иде. Утре почти със сигурност ще го намерим на улица „Хъдсън“, Уотсън, но аз се чувствам като престъпник, задето те държа толкова дълго извън постелята.
На другия ден по пладне се добрахме до мястото на трагедията и под водачеството на моя приятел тръгнахме към улица „Хъдсън“. Въпреки забележителната способност на Холмс да прикрива чувствата си ясно долавях силната му възбуда, докато го следвах с онова полуспортно, полуинтелектуално удоволствие, което изпитвам всеки път, когато се включа в разследванията му.
— Това е улицата — каза той, свивайки в къса уличка между два реда еднакви тухлени къщи на два етажа. — А, ето го и Саймън.
— Той си е у дома, господин Холмс — докладва улично хлапе, което се завтече към нас.
— Браво, Саймън! — похвали го Холмс и го погали по главата. — Да влизаме, Уотсън, тук е.
Той изпрати визитната си картичка с бележка на нея, че е дошъл по важна работа, и след малко се изправихме срещу човека, който ни интересуваше. Въпреки топлото време камината бе запалена и в малката стая беше като в пещ. Мъжът седеше свит, сгърчен на стола и от него се излъчваше неописуемо усещане за безформеност, но лицето, което извърна към нас, сбръчкано и спаружено, явно някога е било забележително красиво. Той ни изгледа подозрително с жълтеникавите си злостни очи и без да каже дума, без да стане дори, махна към два стола.
— Господин Хенри Ууд, ако не се лъжа, дълго време живял в Индия? — приветливо попита Холмс. — Идвам да поговоря с вас за смъртта на полковник Баркли.
— Че аз какво знам за нея?
— Точно това желая да науча. Не ви е неизвестно, предполагам, че докато истината не бъде изяснена, над госпожа Баркли, отдавнашна ваша приятелка, виси заплахата да бъде обвинена в убийство.
Човекът потрепери целият.
— Не зная кой сте — извика той, — нито откъде сте научили каквото знаете, но ще се закълнете ли, че това е истината?
— Уверявам ви, че полицията само чака тя да дойде на себе си, за да я задържи.
— Боже! И вие ли сте от полицията?
— Не.
— Защо тогава се занимавате с тази работа?
— Работа на всеки човек е справедливостта да възтържествува.
— Давам ви честната си дума, че тя не е извършила престъпление.
— Значи сте вие?