Омръзнала ми беше малката ни всекидневна и с радост приех. Омотах се с шала, за да се предпазя от вечерния хлад, и три часа се разхождахме, наблюдавайки пъстрия калейдоскоп на живота, пулсиращ на приливи и отливи между улица „Флийт“ и „Странд“. Холмс не ме остави и за миг да скучая с хапливия си на моменти хумор, с проникновената си наблюдателност за подробностите и смелостта на заключенията си. Едва към десет часа се върнахме на улица „Бейкър“. Пред входа ни бе спряла двуколка.
— Хм, докторска. Собственикът й практикува от неотдавна, но вече има добра клиентела. Дошъл е при нас за съвет. Добре, че се върнахме! — заключи Холмс.
Познавах достатъчно методите на моя приятел, за да мога да проследя хода на разсъжденията му, които очевидно изхождаха в случая от виждащата се в светлината на уличния фенер плетена чанта с лекарски инструменти, окачена вътре в двуколката. Светлината горе в нашия прозорец показваше, че посетителят е дошъл тъкмо при нас. Любопитен да науча какво бе довело в тоя час при нас един събрат, последвах Холмс в нашето убежище. Когато влязохме във всекидневната, от стола до камината скочи човек с руси мустаци и восъчнобледо лице. Беше трийсет и три, трийсет и четири годишен, но блуждаещият поглед и нездравият му вид говореха за начин на живот, който подкопава силите и го отдалечава бързо от младостта. Нервното му боязливо държане издаваше чувствителна нагласа, а тънката бяла длан, с която се облегна над камината, бе по-скоро на художник, отколкото на хирург. Облечен беше в тъмни цветове — черно палто, тъмносиви панталони и подходяща връзка.
— Добър вечер, докторе — любезно поздрави Холмс. — Радвам се, че не сте ни чакали дълго.
— Кочияшът ми ли ви каза?
— Не, разбрах по свещта на масата. Моля, разположете се удобно и кажете с какво мога да ви бъда полезен?
— Позволете да ви се представя — каза посетителят: — Доктор Пърси Тревелян, приемната ми е на улица „Брук“ №403.
— Не сте ли автор на едно изследване за нервните заболявания? — запитах.
Лека руменина покри бледите му страни, когато чу, че съчинението му ми е известно.
— Толкова рядко някой споменава за съчинението ми, че го мислех за напълно забравено. Издателите ми предоставят отчайващи отчети за продажбите. Вие самият сте лекар, струва ми се?
— Да, военен лекар в оставка.
— Открай време се интересувам от нервните заболявания и много исках да се специализирам изцяло в тях, но човек, разбира се, прави онова, което е възможно. Ала това няма общо с причината за посещението ми и не бих искал, господин Холмс, да губя от ценното ви време. Напоследък в къщата на улица „Брук“ стават странни неща и макар че до тази вечер не им обръщах особено внимание, сега се уверих, че всякакво по-нататъшно изчакване е невъзможно, затова дойдох да искам съвет и помощ от вас.
Шерлок Холмс седна и запали лулата си.
— С удоволствие съм готов да ви предоставя и двете. Моля, разкажете ми подробно обстоятелствата, които са ви разтревожили.
— Няколко от тях са съвършено банални — каза докторът — и не зная струва ли си да ги споменавам. Но цялото е така необяснимо и напоследък придоби толкова неочаквано развитие, че е по-добре да разкажа всичко, а вие да решите кое има значение и кое не. Най-напред няколко думи за следването ми. Завърших Лондонския университет и без да искам да се хваля, ще отбележа, че професорите ми предричаха блестящо бъдеще. След това продължих научните си изследвания, заемайки второстепенна длъжност в болницата на Кингс колидж. Имах щастието да привлека вниманието с една работа върху патологията на каталепсията, получих и наградата „Брус Пинкертън“ с медал за съчинението, което спомена вашият приятел. Май няма да преувелича, ако кажа, че по всеобщо мнение ме очакваше добра кариера. Спъваше ме единствено липсата на начален капитал. Както разбирате, за да успее един лекар, е длъжен да се настани на една от десетината улици в квартала около площад „Кавендиш“, където наемите и разходите за поддръжка са огромни. Обикновено минават няколко години, преди да се създаде име и да се установи кръг от пациенти, нужно е човек да се показва с прилична карета и кон. Всичко това бе непосилно за мен, можех да се надявам единствено, че след десет години усилен труд и пестене ще успея да закова на вратата си табелка. Не щеш ли, един епизод откри пред мен неочаквани перспективи. Става дума за посещението на един господин на име Блесингтън. Яви се една сутрин в стаята ми и попита безцеремонно: „Вие ли сте господин Тревелян, на когото предричат блестящо бъдеще и който наскоро спечели престижна награда?“ Аз се поклоних. „Отговорете ми искрено, във ваш интерес е, както ще се убедите. Достатъчно умен сте, за да успеете. Притежавате ли такт?“ Не можах да не се усмихна при този ненадеен въпрос. „Мисля, че не ми липсва“ — отговорих. „Някакви лоши навици? Пиете ли?“ „За Бога, сър!“ „Добре, добре, чудесно! — каза той. — Позволете тогава да ви попитам защо с всички тези качества нямате пациенти?“ Свих рамене. „Хайде, хайде — продължи той все така припряно. — Старата история, нали, главата пълна, джобовете празни? Какво ще кажете, ако ви предложа да се настаните на улица «Брук»?“ Изгледах го изумен. „За мен ще е толкова изгодно, колкото и за вас — продължи той. — Ще бъда съвсем откровен, за да няма нищо неясно. Имам няколко хиляди лири за инвестиране и нямам нищо против да ги вложа във вас.“ „Как така?“ — попитах. „Сделка като сделка, всъщност без особени рискове.“ „И какво ще правя?“ „Ще ви кажа. Ще наема къща, ще я обзаведа, ще плащам на прислуга, ще поема всички разходи. Вие ще си вършите работата, ще приемате пациенти. Ще ви давам дори джобни пари. Ще искам три четвърти от спечеленото, останалата четвърт ще е за вас.“ С такова странно предложение се яви пред мен този господин Блесингтън. Много време ще ви отнема, господин Холмс, ако разкажа подробно как протекоха пазарлъците, преди окончателно да се спогодим. Така или иначе, на Благовещение се преместих и започнах практиката си горе-долу при условията, които бе поставил. Самият той също се настани там в качеството на хронично болен. Обявихме, че сърцето му не е добре и се нуждае от постоянен медицински надзор. Зае двете най-хубави стаи на първия етаж, спалня и гостна. Особняк е, страни от хората и рядко излиза. Живее доста нередовно, но в едно е олицетворение на точността. Всяка вечер в един и същ час влиза в кабинета, преглежда регистъра, оставя една четвърт от всяка спечелена от мен гвинея и прибира останалото в железния сандък в спалнята си. Мога с ръка на сърцето да кажа, че никога не съм му дал основание да съжали за сделката. От самото начало имах успех. Няколко добри случая и доброто име, което си бях спечелил в болницата, ми помогнаха бързо да набера скорост и за няколко години го направих богат човек. Това е историята на отношенията ми с господин Блесингтън. Трябваше да я предам накратко, преди да разкажа какво ме води при вас тази вечер. Преди няколко седмици господин Блесингтън дойде при мен твърде развълнуван, както ми се стори. Разказа ми за някаква кражба с взлом, извършена в Уестенд, и с преувеличено според мен вълнение настоя да сложим по-яки заключалки на прозорците и вратите. Цяла седмица бе извънредно неспокоен, постоянно оглеждаше прозорците, дори престана да се разхожда преди вечеря, какъвто навик имаше. За мен бе очевидно, че се страхува от нещо или от някого, но когато го попитах, така се намръщи, че предпочетох да замълча. После с времето сякаш се поуспокои и дори възвърна привичките си, преди една случка наскоро да го докара до извънредно окаяно състояние. А тя е следната. Преди два дни получих писмо без дата и адрес на подателя. „Руски благородник желае да използва пребиваването си в Англия за преглед при доктор Пърси Тревелян. Той вече няколко години страда от каталептични припадъци, а както е известно, доктор Тревелян е авторитетът в тази област. Пациентът предлага утре вечер в шест и петнайсет да се яви в кабинета на лекаря.“ Писмото много ме заинтересува, защото изучаването на каталепсията не е лесно поради редкостта на заболяването. Естествено, бях в кабинета си, когато прислужникът въведе двама господа. Единият беше възрастен, слаб, непохватен и съвсем не приличаше на руски благородник. Далеч повече ме порази външността на спътника му — много едър млад мъж, хубав, с тъмно горделиво лице, с гърди и крайници като на Херкулес. Той водеше възрастния господин под ръка и го настани в креслото с неочаквана за външността му грижовност. „Извинете за безпокойството, докторе — каза той на английски с лек чуждестранен акцент, — това е баща ми и аз съм много разтревожен за здравето му.“ Затрогна ме синовната му грижовност. „Ще останете ли с баща си по време на прегледа?“ — попитах. „О, Божичко, не! — ужасен заръкомаха той. — За мен е крайно мъчително. Не бих могъл да преживея още някой пристъп на баща ми, ако го видя. С ваше позволение ще изчакам отвън.“ Естествено, съгласих се и младият мъж излезе от кабинета. Разпитах болния за страданията му, като си водех записки. Той не блестеше с особена интелигентност, отговорите му често бяха мъгляви, ко