— Спрете я! — извика Холмс, завтече се към нея и измъкна от ръката й едно шишенце.
— Късно е! — промълви тя и падна на леглото. — Много късно! Изпих отровата, преди да изляза от скривалището. Вие ми се свят. Отивам си! Заклевам ви, сър, занесете пакета!
— Нищо особено като случай и все пак поучителен в някои отношения — отбеляза Холмс, докато се връщахме. — Всичко бе свързано с пенснето. Ако умиращият младеж не го бе сграбчил, надали щяхме да стигнем до разрешението. Като видях силните лещи, разбрах, че без тях притежателят им е полусляп и безпомощен. Когато се опитвахте да ме убедите, че е минала по тънката ивица трева, без да направи нито една грешна стъпка, казах, както си спомняте, че това би било изключително постижение. За себе си знаех, че е невъзможно, освен ако — едно съвсем невероятно предположение — не е имала втори чифт очила. Тъй че трябваше сериозно да се заема с хипотезата, че още е в къщата. От приликата между двата коридора стана ясно, че лесно е могла да ги сбърка, и излизаше, че е стигнала до стаята на професора. С изострено внимание се заех да търся потвърждение на предположението, че вътре има скривалище. По килима не личаха гънки или разрези, така че отпадаше възможността отдолу да е скрит капак. За сметка на това не бе изключено зад книгите да има тайник. Както ти е известно, това не е рядкост в старите библиотеки. Забелязах, че книгите са пръснати навред, с изключение на мястото пред един от шкафовете. Възможно беше там да е вратата. Липсваха насочващи следи, но много ми помогна това, че килимът е тъмен. Затова изпуших толкова много от онези прекрасни цигари и обилно поръсих с пепел пода пред подозрителния шкаф. Прост номер, но върши работа. После навън в твое присъствие, Уотсън, без ти да схванеш напълно целта на забележките ми, научих, че апетитът на професора се е подобрил значително, от което можеше да се заключи, че с него се храни и друг човек. Когато се качихме втория път в стаята му, с разсипването на цигарите получих възможност да огледам пода и да забележа стъпки върху поръсената пепел. Следователно в наше отсъствие пленникът бе излизал от убежището си. Е, Хопкинс, ето че стигнахме Чаринг крос, поздравявам ви за успешно приключения случай. Несъмнено се готвите да отидете право в управлението. А ние двамата, Уотсън, ще се запътим, струва ми се, към руското посолство.
Артър Конан Дойл
Изчезналият полузащитник
На улица „Бейкър“ отдавна бяхме свикнали да получаваме странни телеграми, но добре си спомням съобщението, което дойде една мрачна февруарска сутрин преди седем-осем години и доста озадачи Шерлок Холмс. Телеграмата бе адресирана до него и гласеше следното:
Моля, чакайте ме. Голямо нещастие. Десният полузащитник липсва, необходим утре.
— Клеймото е от Странд, телеграмата е изпратена в десет и трийсет и шест — уточни Холмс, след като препрочете повторно текста. — Личи си, че мистър Овъртън е бил доста развълнуван, когато я е изпращал, дори не съвсем на себе си. Обзалагам се, че ще пристигне, преди да съм изчел „Таймс“, и сам ще ни разкаже всичко. И най-неразрешимият случай е добре дошъл в тази скука.
В последно време наистина бездействахме, а аз се страхувах от периодите на пасивност, които се отразяваха пагубно на свръхактивния ум на моя приятел. От години се опитвах да го откъсна от наркотичната му зависимост, която заплашваше да провали забележителната му кариера. При нормални обстоятелства Холмс рядко прибягваше към тези изкуствени стимулатори, но аз знаех, че порокът не е изкоренен, а само приспан. В плодотворните моменти на активност демоните се затаяваха, но аз неведнъж съм наблюдавал надигането им, когато аскетичните черти на приятеля ми добиваха болезнен вид и мрачна сянка изпълваше непроницаемия поглед на хлътналите му очи.
Така че, който и да беше господин Овъртън, благослових и него, и загадъчното му послание, което наруши опасното затишие — по-рисковано от всички бури в неспокойния живот на приятеля ми.
Както и очаквахме, телеграмата скоро бе последвана от подателя й. Визитната картичка на господин Сирил Овъртън от Тринити колидж в Кеймбридж извести пристигането на огромен млад мъж — близо сто килограма масивни кости и яки мускули, — който запълни рамката на вратата с широките си плещи. Той нетърпеливо поглеждаше ту към моя приятел, ту към мен. Умора и безпокойство се четяха на откритото му лице.