— Имало ли е как да се върне в Кеймбридж?
— Да, последният влак е в единайсет и петнайсет.
— Но според вас не се е върнал, така ли?
— Никой не го е виждал там.
— Какво предприехте след това?
— Изпратих телеграма на лорд Маунт-Джеймс.
— Защо?
— Годфри е сирак. Лорд Маунт-Джеймс е най-близкият му сродник, ако не се лъжа, негов чичо.
— Така. Това хвърля нова светлина върху случая. Лорд Маунт-Джеймс е един от най-богатите хора в Англия.
— И аз така съм чувал от Годфри.
— Близки ли бяха?
— Да, Годфри е негов наследник, а старецът е към осемдесетгодишен и има подагра. Разправят, че можел да си натърква щеката за билярд с кокалчетата на пръстите вместо с креда. През живота си не е дал и един шилинг на Годфри, страхотен скъперник е. Но, тъй или иначе, скоро всичко ще е на момчето.
— Получихте ли отговор от лорд Маунт-Джеймс?
— Не.
— Какво би могло да накара вашия приятел да се обърне към лорд Маунт-Джеймс?
— Ако тревогата му снощи е била свързана с пари, нищо чудно да се е обърнал към най-близкия си роднина, освен това доста богат, макар че, доколкото съм чувал, не е имал голям шанс да получи нещо. Годфри съвсем не беше любимец на стареца. Ако е можел да се справи сам, никога не би отишъл.
— Е, скоро ще разберем дали е ходил. Но ако приятелят ви наистина е отишъл при своя роднина лорд Маунт-Джеймс, остава да се обясни какво означават появата на притеснения посетител и тревогата, която е предизвикал.
Сирил Овъртън притисна с ръце главата си.
— Нямам никаква представа.
— Добре, разполагам с време и с радост ще се заема със случая — каза Холмс. — Препоръчвам ви да се подготвите за утрешния мач, като изключите от плановете си младия джентълмен. Явно, както сам отбелязахте, някаква неотложна причина го с отдалечила и го задържа. Сега ще дойдем с вас в хотела, за да видим няма ли портиерът да ни каже нещо допълнително.
Холмс с ненадминато майсторство умееше да предразполага свидетелите и не след дълго успя да изкопчи от портиера всичко, което човекът имаше да каже, в напуснатата от Годфри Стаунтън хотелска стая. Посетителят не бил джентълмен, нито работник. Портиерът го нарече „средна работа“, към петдесетгодишен, спретнато облечен, с прошарена брада и бледо лице. Изглеждал силно развълнуван, ръцете му треперели, докато подавал бележката, която Годфри Стаунтън мушнал в джоба си. Стаунтън не се ръкувал с него, когато се видели. Поговорили малко и портиерът чул единствено думата „време“, после се завтекли навън, както вече знаехме. Големият часовник във фоайето показвал десет и половина.
— Така — каза Холмс, седнал на леглото на Стаунтън, — ако не се лъжа, вие сте дневен портиер, нали?
— Да, сър, смяната ми приключва в единайсет часа.
— Нощният портиер вероятно няма да може да ни каже нищо повече.
— Не, сър. Пък и снощи закъсня, бил на театър.
— Значи вчера бяхте тук през целия ден?
— Да, сър.
— Да сте предавали на господин Стаунтън някакво съобщение?
— Да, сър, телеграма.
— Интересно! По кое време?
— Към шест часа.
— Къде му я връчихте?
— Тук, в стаята му.
— Пред вас ли я прочете?
— Да, сър, изчаках, за да взема отговора, ако решеше да го напише.
— Е, написа ли нещо?
— Да, сър. Бележка.
— Даде ли ви я?
— Не, взе я със себе си.
— Но я написа във ваше присъствие?
— Да, сър. Стоях до вратата, а той беше гърбом към мен, седнал на масата. Накрая каза: „Сам ще я пусна.“
— С какво я написа?
— С перо, сър.
— На някоя от тия бланки на масата ли?
— Да, сър, на най-горната.
Холмс взе купчината бланки, отиде до прозореца и внимателно разгледа най-горната.
— Жалко, че не е писал с молив — каза той с известно разочарование. — Не може да не си забелязвал, Уотсън, че в такъв случай написаното често се отпечатва на долния лист и това обстоятелство е станало причина за разтрогването на не един щастлив брак. Е, нещичко все пак е останало. За наш късмет перото не е било добре подострено и много се надявам да открием нещо върху попивателната. Точно така!
Той откъсна крайчето на листа попивателна хартия, обърна го и видяхме някакви йероглифи.
— Сложете го на стъклото на прозореца! — разгорещи се Сирил Овъртън.
— Не е нужно — отвърна Холмс. — Хартията е тънка и можем просто да я обърнем. Това е краят на телеграмата, която Годфри Стаунтън изпраща няколко часа преди да изчезне. Липсват ни поне шест думи, но да видим с какво разполагаме: „бъдете с нас, за Бога!“ Това показва, че младежът е съзрял някаква неотвратима заплаха, и се е обърнал към някого за помощ. „Нас“ показва, че е намесен още някой. Може ли да е бил някой друг освен бледия разтревожен мъж? Каква е връзката между него и Годфри Стаунтън? И кой е третият, към когото двамата се обръщат за помощ пред наближаващата опасност? Разследването се свежда до изясняването на тези въпроси.