— Да, господин Холмс. Има обаче и други банди от по трима души. А може и да е някоя нова, за която полицията изобщо да не е чувала.
— Точно така, напълно е възможно. Но какво, тръгвате ли си вече?
— Да, господин Холмс. За мен няма почивка, докато не разнищя до дъно тази история. Ще можете ли да ми помогнете с някои насоки?
— Но аз вече ви дадох една.
— Коя?
— Че кражбата е за заблуждение.
— Но защо, господин Холмс, защо?
— Това е въпросът, разбира се. Оставям ви да помислите върху това. Може да откриете нещо в него. Няма ли да останете за вечеря? Както искате, само ни дръжте в течение на събитията!
Чак след като се навечеряхме и масата бе разчистена, Холмс се сети за случая. Подръпваше от лулата си и изтягаше обутите си в домашни пантофи крака към камината. Внезапно се сепна и погледна часовника си:
— Уотсън, приготви се, загадката ще бъде разбулена всеки момент.
— Кога?
— Сега. Само след минути. Признай си, че не ти се понрави как се държах със Станли Хопкинс преди малко!
— Вярвам на преценката ти.
— Точен отговор, Уотсън. Именно това е гледната точка: информацията, която имам, е неофициална, официална е неговата информация. Аз наистина имам право на лична преценка, докато той — не. Хопкинс е длъжен да разкрие всички факти, останалото би било непрофесионализъм. При мен няма подобни проблеми, тъй че засега ще запазя отговорите само за себе си. Поне докато вътрешно си изградя становище по въпроса.
— И кога ще стане това?
— Мигът е настъпил. Предстои ни последният епизод от една твърде любопитна малка драма.
Отвън се чу шум, вратата се хлопна и в стаята нахълта поразително красив мъж, висок синеок млад човек със златисти мустачки. Кожата му бе обгоряла от тропическото слънце, а гъвкавите му движения издаваха, че е поне толкова пъргав, колкото и здрав. Внезапният гост затвори вратата след себе си и стисна юмруци, дишайки тежко, за да сподави някакво силно чувство.
— Капитан Крокър, заповядайте! Значи получихте телеграмата ми?
Непознатият потъна в едно кресло и ни изгледа изпитателно.
— Да, и както виждате, пристигам в посочения от вас час. Разбрах, че вече сте били в полицията, тъй че няма мърдане. Първо искам да чуя жестоката истина. Какво ще правите с мен? Ще ме арестувате ли? Човече, кажете нещо! Стига сте си играли с мен като котка с мишка!
— Уотсън, предложи на госта ни пура! А вие, Крокър, по-добре се овладейте! Помислете малко — щях ли да седя преспокойно тук с вас, ако ви смятах за обикновен престъпник? Хайде, бъдете честен и ще се опитам да ви помогна. Но ако направите опит да ме измамите, с вас е свършено.
— Какво искате да направя?
— Да ми разкажете чистосърдечно какво се случи в Аби Грейндж през изминалата нощ. Забележете, казвам „чистосърдечно“, тоест без да прибавяте от себе си или да криете каквото и да било. До такава степен съм наясно с истината, че отклоните ли се на сантиметър, надувам тази свирка от прозореца и вие попадате в чужди лапи.
Морякът се позамисли, цапна се по коляното със загорялата си лапа и извиси глас:
— Ще рискувам. Изглеждате ми почтен и благороден човек и вярвам, че ще удържите на думата си. Ще ви разправя цялата история. Първо обаче ще ви кажа нещо друго. Ако работата опираше само до мен, за нищо не съжалявам и не познавам страха. Даже обратното, ако можех, пак щях да го сторя. Дори се гордея с постъпката си. Проклет да е злодеят, девет живота да имаше като котките, всичките щях да му ги взема. Но дамата, Мери… Мери Фрейзър… защото аз никога няма да я нарека с онова омразно име!… Само при мисълта, че мога да й навредя — аз, който съм готов да умра, за да получа и най-беглата усмивка върху милото й лице, — сърцето ми се свива! И все пак, да, все пак какво друго ми оставаше? Ето моята история, господа. Чуйте я и ми кажете по мъжки — не бихте ли постъпили като мене? Нека обаче се върна малко назад. Както изглежда, вече знаете всичко, затова сигурно ви е известно, че се запознах с нея, когато тя пътуваше на „Гибралтарска скала“, където аз бях първи помощник-капитан. От мига, в който я видях, за мен престанаха да съществуват другите жени. С всеки ден я обиквах все повече и повече и много пъти след това по време на нощните дежурства коленичех и целувах палубата там, където бе стъпвал скъпоценният й крак. Тя с нищо не се задължи към мен. Държеше се така, както подобава да се държи една жена към един мъж. Но не се оплаквам. На моята любов отвръщаше с мило приятелско чувство. Когато се разделихме, тя бе свободна жена, но аз вече не бях свободен и никога вече няма да съм свободен. При следващото ми връщане от плаване научих, че се е омъжила. Е, защо да не се омъжи, за когото си избере. Титла и богатство, на коя биха прилягали, ако не на нея? Тя е родена за изящество и разкош. Не се огорчих, че се е омъжила, не съм чак такъв егоист. Дори се зарадвах, че я е споходил такъв късмет и не се пожертва за прост моряк без пукнат грош. Ето така обичам аз Мери Фрейзър. И никога не съм мислил, че ще я срещна отново. Но при последното плаване ме повишиха, а новият кораб още не е спуснат на вода, така че трябваше да изчакам заедно с екипажа няколко месеца в Сиднъм. Един ден случайно срещнах Тереза Райт, старата й прислужничка. Тя ми разказа за нея, за него, за всичко. Казвам ви, господа, почти полудях от гняв. Това пияно псе да се осмели да й посегне. Той, който не заслужава дори калта от обувките й да оближе! После отново срещнах Тереза, а след това и самата Мери. И отново се видяхме. Но тя отказа да се виждаме повече. На другия ден получих съобщение, че след седмица отплавам. Трябваше да я видя още веднъж, преди да отплавам. Тереза се отнасяше приятелски с мен — свързваха ни любовта към Мери и омразата към онзи негодник. От нея се осведомих за порядките в къщата. Мери имала навик да стои до късно и да чете в малката си стая на долния етаж. Миналата нощ се промъкнах там и лекичко почуках по прозореца. Отначало не искаше да ми отвори, но аз знаех, че вече таи обич към мен, и бях сигурен, че няма да ме остави навън в мразовитата нощ. Прошепна ми да заобиколя откъм големия прозорец и когато отидох, той вече беше отворен. Така влязох в трапезарията. И тогава отново чух, този път от собствените й уста, неща, които накараха кръвта ми да закипи, и отново проклех негодника, който малтретираше жената, която обичах. Стояхме с нея точно до прозореца, съвсем невинно, Бог ми е свидетел, когато той влетя в стаята като луд, нарече я с най-грубото име, с което някой може да нарече една жена, и стовари бастуна си в лицето й. Аз се хвърлих към ръжена и започнахме открита борба. Ето, вижте тук на ръката ми белег от удара, който той пръв ми нанесе. После беше мой ред и аз му смачках черепа, сякаш бе прогнила тиква. Мислите, че съжалявам, ли? Ни най-малко. Въпросът беше: неговият или моят живот, по-точно неговият или нейният живот, защото как можех да я оставя във властта на този побъркан тип? Затова го убих. Сбърках ли? А вие как щяхте да постъпите на мое място? Когато той я удари, тя изпищя и старата Тереза дотърча от спалнята си. На бюфета имаше бутилка вино. Отпуших я и налях малко между устните на Мери, защото беше полужива от уплаха. После отпих и аз. Тереза бе съвсем хладнокръвна и двамата заедно измислихме сценария. Трябваше да направим така, че да изглежда като работа на крадци. Тереза се зае да втълпява на господарката си съчинената история, а аз се изкатерих на полицата над камината и отрязах шнура на звънеца. После вързах Мери за стола и разръфах края на шнура, за да изглежда, че е бил протрит, защото някой би могъл да се запита как обикновен крадец е успял да се изкачи дотам и да го отреже. След това събрах няколко сребърни прибори и подноси, за да подкрепя версията за грабежа, и си тръгнах, като им наредих да вдигнат тревога след петнайсетина минути. Хвърлих среброто в езерцето и поех към Сиднъм с мисълта, че поне веднъж в живота си съм свършил една хубава работа. И това е истината, господин Холмс, цялата истина, пък дори и да ме пратите на бесилото.