Министърът по европейските въпроси влетя развълнуван в стаята.
— Има ли някакви новини, господин Холмс?
— Храня известна надежда.
— О, слава Богу! — лицето му засия. — Министър-председателят ще обядва с мен. Може ли той да сподели надеждата ви? Нервите му са железни, но знам, че след ужасната случка почти не е мигнал. Джейкъбс, покани господин министър-председателя да заповяда горе. Скъпа, опасявам се, че става дума за политика. Ще дойдем при теб в трапезарията след пет минути.
Министър-председателят изглеждаше мрачен, но блясъкът в очите и нервните му пръсти издаваха, че споделя вълнението на по-младия си колега.
— Доколкото разбрах, имате нещо да ни съобщите, господин Холмс.
— Отрицателен резултат засега — отговори приятелят ми. — Проверих навсякъде, където би могло да се намира писмото, и съм абсолютно сигурен, че не съществува опасност да се появи.
— Но това не е достатъчно, господин Холмс. Не можем вечно да живеем върху барутен погреб. Нещата трябва да се решат окончателно.
— Храня надежда да го намеря. Точно затова съм тук. Колкото повече обмислям въпроса, толкова повече се убеждавам, че писмото не е излизало от тази къща.
— Господин Холмс!
— В противен случай със сигурност вече щеше да е станало обществено достояние.
— Но защо някой ще го краде, за да го държи тук?
— Не съм убеден, че е било откраднато.
— Тогава как е излязло от куриерската чанта?
— Не съм убеден, че изобщо е излизало от куриерската чанта.
— Господин Холмс, шегата ви е неуместна. Сигурен съм, че го нямаше в чантата.
— Поглеждали ли сте в нея след вторник сутринта?
— Не, не беше необходимо.
— Възможно е по невнимание да сте го пропуснали.
— Невъзможно!
— Не съм убеден в това. Случват се такива неща. Предполагам, че вътре има и други документи. Може да се е смесило с тях.
— Беше най-отгоре.
— Някой може да е разклатил чантата и то да се е преместило.
— Не, не. Извадих всичко.
— Това може лесно да се провери, Хоуп — каза министър-председателят. — Нека донесат куриерската чанта.
Министърът позвъни.
— Джейкъбс, донеси ми куриерската чанта. Смятам, че просто ще си загубим времето, но щом настоявате, ще го сторя. Благодаря, Джейкъбс, сложи я тук. Винаги нося ключа на верижката на часовника си. Ето, виждате документите. Писмо от лорд Мъроу, доклад от сър Чарлс Харди, меморандум от Белград, бележка за руско-немските мита на житото, писмо от Мадрид, бележка от лорд Флауърс… О, Боже! Какво е това? Лорд Белинджър! Лорд Белинджър!
Министър-председателят грабна плика от ръката му.
— Да, то е! И е непокътнато. Хоуп, поздравявам ви.
— Благодаря ви! Благодаря! Какво облекчение! Но това е немислимо… невъзможно. Господин Холмс, вие сте вълшебник, магьосник! Откъде разбрахте, че е тук?
— Понеже знаех, че не е никъде другаде.
— Не вярвам на очите си! — той изтича към вратата. — Къде е жена ми? Трябва да съобщя и на нея. Хилда! Хилда! — чухме гласа му по стълбите.
Премиерът погледна Холмс с пламъче в очите.
— Хм — каза той, — тук има нещо, господине. Как се върна писмото в чантата?
Холмс се извърна с усмивка от втренчения му поглед.
— Ние също си имаме наши дипломатически тайни — каза той, взе си шапката и се отправи към вратата.