о ще му предавате само онова, което ви кажем, иначе… — тук последва хихикане — ще съжалите, че сте се родили.“ Както говореше, той отвори някаква врата и ме въведе в една стая, явно богато обзаведена, но отново едва-едва осветена от лампа с намален пламък. Помещението беше голямо, краката ми потънаха в дебел килим. Мярнаха ми се тапицирани с плюш кресла, висока камина от бял мрамор със сбирка от японски оръжия на стената до нея. Точно под лампата имаше стол и по-възрастният ме накара да седна на него. Младият излезе и бързо се върна, но през друга врата, водейки благороден на вид мъж, облечен в някаква много широка роба, който бавно пристъпи напред. Когато влезе в осветения от лампата кръг, направо се уплаших от вида му. Беше смъртноблед и ужасяващо мършав, с изпъкналите пламтящи очи на човек, чийто дух е по-силен от плътта. Но не признаците на физическа слабост ме поразиха толкова, колкото това, че през лицето и устата му на кръст бяха залепени две ивици пластир. „Къде е плочата за писане, Харолд? — викна старият, когато влезлият се отпусна на един друг стол. — Свободни ли са му ръцете? Дай му тебешир. Вие ще му задавате въпросите, господин Мелас, а той ще пише отговорите. Най-напред го попитайте готов ли е вече да подпише?“ Очите на непознатия припламнаха. „За нищо на света“ — написа той на гръцки на дъската. „При никакви условия ли?“ — запитах по заповед на нашия тиран. „Само ако пред очите ми я венчае гръцки свещеник, когото познавам.“ Старият захихика злорадо. „Нали знаете какво ви чака?“ „Все ми е едно.“ Приблизително такива бяха въпросите и отговорите от този странен разговор, наполовина изречен, наполовина написан. На няколко пъти го питах съгласен ли е да подпише документите, и всеки път получавах същия възмутен отговор. После ми хрумна нещо. Започнах да прибавям по нещо от мен към всеки въпрос — отначало съвсем невинни реплики, колкото да разбера дали някой от присъстващите знае гръцки, после, след като те не реагираха, се впуснах в по-опасна игра. Разговорът ни бе приблизително следният: „Инатът ви няма да доведе до нищо добро. Кой сте вие?“ „Все ми е едно. Никого не познавам в Лондон.“ „Сам си навличате беда. Откога сте тук?“ „Няма значение. От три седмици.“ „Имотът никога няма да е ваш. От какво страдате?“ „Но няма да е и в ръцете на негодници. Мъчат ме с глад.“ „Само подпишете и ще сте свободен. Каква е тази къща?“ „Няма да подпиша. Не зная.“ „Вредите на нея. Как ви е името?“ „Нека тя самата да ми го каже. Кратидес.“ „Ще я видите, ако подпишете. Откъде сте?“ „Значи никога няма да я видя. От Атина.“ Още пет минути, господин Холмс, и щях да науча всичко под носа на ония двамата. Следващият ми въпрос щеше да изясни нещата, но в тоя миг вратата се отвори и в стаята се втурна една жена. Не можах да я разгледам добре, видях само, че е стройна и красива, с черна коса, облечена в широка бяла рокля. „Харолд! — извика тя със силен акцент. — Не мога повече да стоя сама с… Божичко, та това е Павлос!“ — последните думи тя изрече на гръцки. В същия миг непознатият с конвулсивно движение изтръгна от устата си пластира и с вик „Софи, Софи!“ се хвърли в прегръдките на жената. Но това беше само за миг. Младият се втурна към жената и я издърпа извън стаята, докато старият лесно се справи с изнемощялата си жертва и измъкна пленника през другата врата. Когато останах сам, веднага скочих, въобразявайки си, че по някакъв начин мога да разбера каква е тази къща, в която бях попаднал. За щастие не можах да направя и крачка, защото, когато вдигнах очи, видях по-възрастния, който ме гледаше в упор, застанал в рамката на вратата. „Е, господин Мелас — каза той, — както разбирате, въведохме ви в твърде доверителни неща. Нямаше никога да ви обезпокоим, но на нашия приятел, който знае гръцки и започна преговорите, му се наложи спешно да се върне на Изток. Трябваше да му намерим заместник и много се зарадвахме, когато научихме за вашите способности.“ Аз се поклоних. „Вземете тези пет лири — пристъпи той към мен. — Надявам се, че са достатъчно като възнаграждение. Обаче запомнете — потупа ме той по гърдите и изхихика, — ако кажете на някого… на един-единствен човек дори, Господ да ви е на помощ.“ Не мога да ви опиша какво омерзение и ужас ми вдъхваше този човек. Сега светлината падаше върху него и можах да го разгледам по-добре. Лицето му беше кафеникавожълто и завършваше с проскубана остра брадица. През цялото време, докато говореше, лицето му се кривеше, устните и клепачите му играеха като на припадничав. Неволно си помислих, че хихикащият му смях също е признак на нервна болест. И все пак най-ужасяващи бяха очите му — стоманеносиви, със студен блясък и злостно, непреклонно жестоко изражение. „Ще научим, ако ни издадете — каза той. — Имаме си източници. Кабриолетът ви чака, моят приятел ще ви придружи до дома.“ Бързо ме преведоха през преддверието и ме пъхнаха в кабриолета, така че едва успях отново да зърна дърветата и поляната. Господин Латимър дишаше във врата ми и седна мълком срещу мен. В пълно безмълвие пътувахме с вдигнати стъкла безкрайно дълго и спряхме, когато минаваше полунощ. „Ще ви оставя тук, господин Мелас — каза спътникът ми. — Съжалявам, че няма да ви откарам до дома ви, но нямам избор. Всеки опит да проследите екипажа само би ви навредил.“ Докато говореше, той отвори вратичката, аз изхвърчах навън и в същия миг кочияшът шибна коня и кабриолетът се изгуби в мрака. Огледах се. Бях сред някакъв пущинак, сред който тъмнееха групи храсти. Нататък се виждаше редица къщи, тук-там прозорците на горните етажи светеха. От другата страна съзрях червените сигнални фенери на железопътна линия. Шумът на кабриолета бе напълно затихнал. Стоях и се оглеждах, чудейки се къде съм попаднал, когато в тъмното се зададе някой. Когато се приближи, видях, че е кантонер. „Кое е това място?“ — попитах го. „Уондсуърт Комън“ — отвърна кантонерът. „Мога ли да хвана влак за града?“ „Трябва да повървите около километър и половина до Клапъм. Там има спирка и ще успеете да хванете последния влак до гара Виктория.“ Така завърши моето приключение, господин Холмс. Не зная къде съм бил, с кого съм говорил, не зная нищо освен това, което ви разказах. Знам само, че там става нещо недобро, и искам да помогна, доколкото мога, на тоя нещастник. На следващата сутрин разказах цялата история на господин Майкрофт Холмс, а сетне и на полицията.