Холмс седеше до една масичка по халат и бе целият погълнат от някакъв химически опит. Голяма извита реторта вреше бурно над синкавия пламък на бунзеновата горелка, а дестилираните капки се кондензираха в двулитров съд. Приятелят ми едва ме погледна, когато влязох, и аз, преценявайки, че експериментът му е важен, седнах в едно кресло и зачаках. Той бъркаше ту в едно, ту в друго шишенце и от всяко изтегляше по няколко капки със стъклен капкомер. Накрая постави на масичката епруветка с получения разтвор. В дясната ръка държеше листче лакмусова хартия.
— Идваш в най-решителния момент, Уотсън — рече той. — Ако тази хартийка остане синя, всичко е наред. Ако почервенее, значи е бил отнет човешки живот — той потопи хартийката в епруветката и тя веднага се обагри в червено. — Хм, така и смятах! — възкликна Холмс. — След минутка ще съм на твое разположение, Уотсън. Тютюн ще намериш в персийския чехъл.
Той се обърна към бюрото и написа няколко телеграми, които предаде на прислужника. После се тръшна в креслото срещу мен, сви колене и обхвана с ръце дългите си тънки пищялки.
— Най-обикновено дребно убийство — обяви той. — Предполагам, че носиш нещо далеч по-добро. Всъщност ти си буревестникът на престъплението, Уотсън. Какво е то?
Подадох му писмото и той го прочете съсредоточено.
— Не ни казва много — отбеляза, докато ми го връщаше.
— Почти нищо.
— Но почеркът е интересен.
— Не е неговият.
— Да, женски е.
— Ами! — усъмних се.
— Да, женски е, и то на жена с интересен характер. При започване на едно разследване не е без значение да научиш, че клиентът е близък с човек, който, за добро или за зло, има необикновен характер. Случаят вече събуди любопитството ми. Ако си готов, можем веднага да тръгнем за Уокинг и да се запознаем с този дипломат, изпаднал в беда, както и с дамата, на която е диктувал писмото си.
Успяхме да хванем един ранен влак от гара Ватерло и след по-малко от час се намирахме сред еловите гори на Уокинг. Брайърбре се оказа самотно имение сред обширен парк само на няколко минути път от гарата. Изпратихме картичките си и тутакси бяхме въведени в изискано наредена приемна, където след малко влезе започващ да пълнее мъж, който ни приветства с особена любезност. Навярно наближаваше четирийсетте, но страните му бяха тъй румени, а очите му гледаха толкова весело, че оставяше впечатлението за пълничко и палаво момченце.
— Толкова се радвам, че дойдохте! — възкликна той, докато се ръкуваше с нас. — Пърси цялата сутрин пита за вас. Ах, горкото момче, готов е да се хване и за сламка. Баща му и майка му ме помолиха да ви посрещна, тъй като дори споменаването на тази история е крайно болезнено за тях.
— Ние още не знаем никакви подробности — отбеляза Холмс. — Доколкото разбирам, вие не сте член на семейството.
В първия миг нашият нов познайник сякаш остана изненадан, но после погледна към гърдите си и се разсмя.
— О, разбира се, видели сте монограма „Дж. Х.“ на моя медальон — каза той. — За миг си помислих, че сте го разбрали по интуиция. Името ми е Джоузеф Харисън и тъй като Пърси ще се жени за сестра ми Ани, аз съм бъдещ негов сродник, поне по сватовство. Ще намерите сестра ми в стаята му, през последните два месеца тя неотлъчно се грижи за него. Най-добре ще е веднага да идем там, като знам с какво нетърпение ви очаква Пърси.
Стаята, в която ни въведоха, се намираше на същия етаж като приемната. Беше обзаведена отчасти като всекидневна, отчасти като спалня. Във всеки кът имаше красиво подредени вази с цветя. На един диван до отворения прозорец, през който проникваха омайното благоухание на градината и лекият летен ветрец, лежеше млад мъж, много блед, с изтощен вид. До него седеше една жена, която се изправи, когато влязохме.
— Да изляза ли, Пърси? — запита тя.
Той й стисна ръката, за да я задържи.
— Здравей, Уотсън — поздрави сърдечно той. — Никога нямаше да те позная с тези мустаци. А това, предполагам, е твоят прочут приятел господин Шерлок Холмс?
Представих Холмс с няколко думи, после двамата седнахме. Пълният млад човек бе излязъл, но сестра му остана. Болният продължаваше да държи ръката й. Беше жена със забележителна външност — възнисичка и позакръглена, но с красив матов цвят на лицето, с големи черни очи като на италианка и с буйна черна коса. На фона на нейния тен бледото лице на годеника й изглеждаше още по-изморено и посърнало.