— Няма да ви губя времето — каза той, като се надигна от дивана. — Ще премина направо на въпроса без излишни предисловия. Бях щастлив и преуспяващ човек, господин Холмс, и ми предстоеше да се оженя, когато едно неочаквано и злополучно събитие провали цялото ми бъдеще. Както Уотсън може би ви е казал, работех във Форин офис и благодарение на влиянието на моя вуйчо лорд Холдхърст бързо се издигнах до доста отговорна длъжност. Когато стана министър на външните работи в сегашното правителство, вуйчо ми започна да ми възлага поверителни задачи и тъй като съумявах с умение и такт да ги доведа до успешен край, спечелих пълното му доверие. Преди около два месеца и половина — на 23 май, за да бъда по-точен — той ме повика в частния си кабинет и след като ме похвали за добрата работа, ми съобщи, че имал да ми възложи нова поверителна задача. „Това — каза той, като вдигна от писалището си един свитък сива хартия — е оригиналът на онзи таен договор между Англия и Италия, за който — казвам го със съжаление — вече са проникнали някои слухове в пресата. От изключително голямо значение е нищо повече да не се разчува за него. Посолствата на Франция и Русия биха платили огромни суми, за да научат съдържанието на този документ. Той не би напуснал писалището ми, ако не беше абсолютно наложително да се направи копие от него. Ти имаш писалище в кабинета си, нали?“ „Да, сър.“ „Вземи договора и го заключи там. Ще издам нареждане да останеш след работно време, когато другите си отидат, за да го препишеш на спокойствие, без някой да види с какво се занимаваш. След като свършиш, ще заключиш отново преписа и оригинала в писалището си и ще ми ги предадеш лично утре сутринта.“ Аз взех тези документи и…
— Извинете за миг — прекъсна го Холмс, — сами ли бяхте по време на този разговор?
— Съвсем сами.
— Голяма ли беше стаята?
— Десет метра на десет.
— В средата ли стояхте?
— Да, почти в средата.
— И говорехте тихо, нали?
— Да. Гласът на вуйчо ми поначало е изключително тих, а аз почти не проговорих.
— Благодаря ви — каза Холмс, като затвори очи. — Моля, продължете.
— Постъпих точно както той поръча: изчаках, докато другите чиновници си отидат. Един от тях обаче — Чарлс Горо, който работеше в моята стая, имаше да наваксва някаква изостанала работа. Оставих го да работи и излязох да вечерям. Когато се върнах, вече си беше отишъл. Искаше ми се бързо да свърша, защото знаех, че Джоузеф, тоест господин Харисън, с когото току-що се запознахте, е в града и възнамерява да се върне в Уокинг с влака в единайсет часа. Искаше ми се и аз да се прибера заедно с него. Когато прегледах договора, веднага разбрах, че наистина е от изключителна важност и че вуйчо ми нищо не е преувеличил. Без да се впускам в подробности, мога да кажа, че той определяше позицията на Великобритания спрямо Тройното съглашение и предначертаваше политиката, която страната би следвала, в случай че френският флот вземе пълно надмощие над италианския в Средиземно море. Въпросите, засегнати в договора, бяха изключително военноморски. Накрая следваха подписите на висшите сановници. Аз набързо прехвърлих с поглед всичко това и се заех с преписването. Документът беше дълъг, написан бе на френски език и съдържаше двайсет и шест отделни клаузи. Преписвах колкото можех по-бързо, но в девет часа бях отхвърлил само девет клаузи и ми се струваше невъзможно да успея да свърша навреме, за да хвана влака в единайсет. Обзе ме сънливост след неотдавнашната вечеря, а и бях имал дълъг и уморителен работен ден. Чаша кафе щеше да избистри съзнанието ми. Всяка вечер в портиерската будка долу в подножието на стълбата оставаше дежурен портиер. Обикновено той вареше на спиртника си кафе за чиновниците, които понякога оставаха да работят извънредно. Натиснах звънеца, за да го повикам. За моя изненада на повикването се отзова жена — едра възрастна жена с груби черти на лицето, облечена в престилка. Тя ми обясни, че била жената на портиера и че идвала обикновено по това време, за да почисти. Поръчах й да ми донесе кафе. Преписах още две клаузи и тъй като сънливостта ме налегна още повече, станах и се разтъпках из стаята. Кафето все не идваше и аз се чудех защо ли се бави. Отворих вратата и излязох навън, за да разбера. От стаята, в която работех, тръгва един слабо осветен коридор, който всъщност е единственият изход от нея. Коридорът свършва при вито стълбище, в чието подножие се намира будката на портиера. По средата на това стълбище има площадка с друг коридор. Този втори коридор води през друго тясно стълбище до черен вход, който се използва от прислугата, но служи и като пряк път за чиновниците, когато идват от улица „Чарлс“. Ето една приблизителна скица на мястото.