— Благодаря. Мисля, че съвсем ясно ви разбирам — отвърна Шерлок Холмс.
— Много важно е според мен да обърнете внимание на този момент. Аз слязох по стълбите до входното преддверие. Заварих портиера дълбоко заспал в будката си. Чайникът вреше толкова силно върху спиртника, че водата се плискаше по пода. Тъкмо протегнах ръка и се канех да разтърся човека, който продължаваше да спи дълбоко, когато един звънец над главата му иззвъня силно, сепна го и той се събуди. „А, господин Фелпс!“ — възкликна той, гледайки ме смутено. „Слязох да видя какво става с кафето ми.“ „Задрямал съм, докато чаках чайникът да заври, сър.“ Той погледна към мен, после вдигна очи към все още трептящия звънец и на лицето му се изписа удивление. „Щом вие сте тук, сър, тогава кой позвъни на звънеца?“ — попита портиерът. „Звънецът ли? Какъв звънец?“ — учудих се аз. „Звънецът от стаята, в която работите.“ Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето ми. Значи в стаята, в която бях оставил договора разгърнат на масата, имаше някой. Изтичах като обезумял нагоре по стълбата и хукнах по коридора, но там нямаше никой, господин Холмс. Нямаше никой и в стаята. Всичко си беше така, както го бях оставил, само поверените ми документи бяха изчезнали от масата. Копието беше там, но оригинала го нямаше.
Холмс се поизправи на стола си и потри ръце. Явно бе, че случаят особено много му допада.
— И какво направихте тогава? — тихо попита той.
— Веднага съобразих, че крадецът е могъл да дойде само по стълбата, водеща към черния вход. Ако беше дошъл по другата, щях, естествено, да го срещна.
— Сигурен ли сте, че през цялото време не е стоял скрит в стаята или в коридора, който, както казахте, е бил слабо осветен?
— Напълно. Дори и мишка не би могла да се скрие нито в стаята, нито в коридора. Там просто няма място, където можете да се скриете.
— Благодаря. Моля, продължавайте.
— Портиерът разбра по пребледнялото ми лице, че съм се изплашил от нещо, и ме последва по стълбите. Двамата заедно изтичахме обратно по коридора и надолу по стръмните стъпала към улица „Чарлс“. Вратата долу беше затворена, но отключена. Отворихме бързо и изскочихме навън. Съвсем ясно си спомням, че точно в този момент от някаква съседна църква долетяха три мелодични камбанени удара. Часът беше десет без петнайсет.
— Това обстоятелство е много важно — каза Холмс, записвайки нещо върху маншета на ризата си.
— Нощта беше тъмна, валеше топъл дъждец. На улица „Чарлс“ нямаше никой, но на пресечката с „Уайтхол“ движението, както обикновено, продължаваше да е много оживено. Гологлави, както бяхме излезли, затичахме по тротоара. На ъгъла стоеше един полицай. „Извършен е обир — задъхвайки се, изрекох аз. — Откраднат е много важен документ от Форин офис. Минавал ли е някой по тази улица?“ „Тук съм от четвърт час, сър — отвърна полицаят. — През това време мина само една висока възрастна жена с кашмирен шал.“ „О, това е била жена ми — извика портиерът. — Освен нея никой ли не е минавал?“ „Никой.“ „Явно крадецът е тръгнал в обратна посока“ — каза портиерът и ме задърпа за ръкава. Аз обаче бях убеден, че не е така, и опитите му да ме поведе в обратната посока още повече подсилиха съмненията ми. „Накъде отиде жената?“ — попитах. „Не зная, сър. Видях я, като мина, но нямах никаква причина да я проследявам. Явно бързаше.“ „Преди колко време беше това?“ „О, съвсем наскоро.“ „През последните пет минути ли?“ „Да, преди не повече от пет минути.“ „Не губете време, сър, сега всяка минута е скъпа — извика портиерът. — Повярвайте ми, моята старица няма нищо общо с това и елате да отидем към другия край на улицата. Е, щом не искате, ще отида сам“ — обяви той и хукна в обратната посока. Само след миг го настигнах и го хванах за ръкава. „Къде живееш?“ — попитах. „На «Айви лейн» №16, в Брикстън — отвърна той, — но не се подвеждайте по лъжлива следа, господин Фелпс. Елате да отидем на другия край на улицата и да видим дали там няма да открием нещо.“ Нямаше да загубя нищо, ако последвах съвета му. Заедно с полицая забързахме нататък, колкото да установим, че улицата е пълна с народ. Хората сновяха нагоре-надолу, явно всички устремени да се доберат по-скоро до сушина във влажната нощ. Не намерихме дори някой празноскитащ човек, който да ни каже минавал ли е оттам някой. Накрая се върнахме в министерството и изследвахме внимателно стълбището и страничния коридор, но без никакъв резултат. Коридорът към стаята ми е застлан с мек линолеум, по който лесно се забелязват всякакви следи. Разгледахме го най-старателно, но не открихме никакви отпечатъци от стъпки.