Изтощен от дългия разказ, болният се отпусна на възглавниците, а болногледачката му наля в една чаша някакво укрепващо лекарство. Холмс седеше мълчаливо с отметната назад глава и със затворени очи — поза, която би се сторила апатична на човек, който не го познава, но аз знаех, че тя означава най-голяма вглъбеност.
— Вашият разказ беше така изчерпателен — каза най-сетне той, — че ми оставихте твърде малко въпроси. Има обаче един, който е особено важен. Доверихте ли някому, че ви е възложена такава важна задача?
— Никому.
— Дори и на госпожица Харисън например?
— Дори и на нея. Аз не съм се връщал в Уокинг след получаването на нареждането и изпълнението му.
— И никой от близките ви не е минавал случайно да ви види?
— Никой.
— Знае ли някой от тях разположението на помещенията в министерството?
— О, да. Водил съм всички да го разглеждат.
— Впрочем тези въпроси са неуместни, щом не сте казвали никому нищо за договора.
— Никому нищо не съм казвал.
— А знаете ли нещо повече за портиера?
— Нищо, освен че е служил дълго във войската.
— В кой полк?
— Доколкото съм чувал, в Колдстриймския.
— Благодаря ви. Вярвам, че ще мога да взема по-подробни сведения от Форбс. Органите на властта се справят блестящо при събирането на факти, макар че невинаги съумяват да ги оползотворят. Какво прекрасно нещо е розата!
Той мина покрай дивана, отиде до прозореца, където изправи клюмналото стъбълце на една мъхава роза, и се загледа в прекрасното съчетание на червеното със зеленото. За мен това беше непозната черта в характера на Холмс, защото дотогава не го бях виждал да проявява такъв голям интерес към творенията на природата.