— Какво предлагаш?
— Знам коя е нейната стая. Дотам може да се стигне по покрива на една външна пристройка. Предлагам довечера двамата да идем и да проверим дали няма да намерим точно там отговора на загадката.
Трябва да призная, че перспективата не ми се стори примамлива. Стара къща, в която цари злокобен дух, странни и чудати обитатели, неизвестни опасности, свързани с проникването ни в къщата, и това, че се поставяхме извън закона — всичко това никак не ме въодушевяваше. Но в хладнокръвните разсъждения на Холмс се криеше нещо, което не даваше на човек никаква възможност да се отклони от замисленото приключение. Ясно бе, че това е единственият начин да се стигне до решение. Мълчаливо стиснах ръката му и жребият беше хвърлен.
Но не беше писано разследването ни да има толкова рискован завършек. Към пет часа, вече на смрачаване, в стаята ни се втурна развълнуван селянин.
— Заминаха, господин Холмс. Хванаха последния влак. Дамата се отскубна и сега е долу в един файтон.
— Отлично, Уорнър! — извика Холмс, като скочи. — Уотсън, празнините се запълват стремително.
Във файтона седеше жена, почти припаднала от нервно изтощение. По изпитото й лице се четяха следите от неотдавнашна трагедия. Главата й беше отпусната апатично, но когато я вдигна и обърна към нас безизразните си очи, видях, че зениците й представляват две черни точици в центъра на големите сиви ириси. Беше упоена с опиум.