— Без съмнение той е точно такъв, какъвто го описвате — каза Холмс. — Чух, че бил звяр. Но какво общо има това с вас?
— Ще ви разкажа всичко. Полицията на този злодей под един или друг предлог убиваше всеки, срещу когото имаше и най-малкото подозрение, че след време може да стане опасен бунтовник. Моят съпруг — истинското ми име е сеньора Виктор Дурандо — беше посланик на Сан Педро в Лондон. Тук се запознахме и се оженихме. Не е имало по-благороден човек от него. За нещастие Мурильо чу за неговите достойнства, привика го под някакъв претекст и заповяда да го застрелят. Предчувствайки съдбата си, той ме накара да остана тук. Земите му бяха конфискувани, а аз получих пенсия и останах да скърбя. После тиранинът падна. Избяга, както казахте. Но безчет хора, чийто живот той разби, чиито най-близки и скъпи същества бяха подложени от него на страдания и смърт, не пожелаха да оставят нещата така. Обединиха се в съзаклятие, което ще изчезне едва след като извърши делото си. Когато познахме в Хендерсън сваления тиранин, задачата ми беше да се промъкна в семейството му и да осведомявам останалите за всяко негово движение. Успях да го сторя, получих работа като гувернантка. Той дори не подозираше, че тази, която седи срещу него на масата, е жената, чийто съпруг той бе изпратил на небето за по-малко от час. Усмихвах му се, занимавах се с децата и чаках да настъпи часът ми. В Париж беше направено покушение, уви, неуспешно. Обикаляхме напосоки из Европа, за да се отървем от преследвачите, и накрая се върнахме в тази къща, която бе наел при първото си пристигане в Англия. Но и тук го очакваха пратениците на правосъдието. Тъй като знаеше, че ще се върне тук, Гарсия, син на бивш висш сановник в Сан Педро, го чакаше с верните си другари с по-скромен произход, но и в тримата гореше пламъкът на отмъщението. През деня не можеше да стори нищо, защото Мурильо вземаше всевъзможни предпазни мерки и никъде не мърдаше без неотлъчната си сянка Лукас, или Лопес, както беше известен по времето на своето величие. Нощем обаче спеше сам и отмъстителят би могъл да го стигне. Написах последните указания, защото Мурильо винаги беше нащрек и непрекъснато сменяше спалнята си. Трябваше да се погрижа вратата да е отключена, а сигналът със зелена и бяла светлина на прозореца към пътя трябваше да уведоми Гарсия, че всичко е наред или че покушението се отлага. Но всичко се обърка. По някакъв начин съм събудила подозренията на секретаря Лопес. Той се промъкна зад мен и се хвърли отгоре ми точно когато завършвах бележката. Двамата с господаря му ме завлякоха в моята стая и обявиха, че съм осъдена на смърт като предателка. Готови бяха на място да ме убият с ножовете си, ако можеха да избягнат последиците. Накрая след дълго умуване решиха, че убийството ми е свързано с голям риск. Но решиха да се отърват завинаги от Гарсия. Запушиха ми устата и Мурильо започна да ми извива ръката, докато не им казах адреса. Кълна се, че щях да мълча, дори да я беше счупил, ако знаех какво ще сторят с Гарсия. Лопес сложи адреса на бележката, написана от мен, запечата я с копчето на ръкавела си и я изпрати по прислужника Хосе. Не знам как са го убили, знам само, че именно ръката на Мурильо е нанесла смъртоносните удари, защото Лопес остана да ме пази. Мисля, че звярът е чакал в храстите, между които се вие алеята, и е нападнал Гарсия, когато е минавал. Отначало мислеха да го оставят да влезе в къщата и да го убият като крадец, но решиха, че ако се окажат замесени в разследване, току-виж самоличността им излезе наяве и станат уязвими за нови нападения. Имаше вероятност със смъртта на Гарсия преследването да спре, тъй като подобна смърт можеше да уплаши и да обезкуражи останалите. Можеше всичко да им се размине, ако аз не знаех. Не се съмнявам, че имаше мигове, когато животът ми висеше на косъм. Бях затворена в стаята ми, подложена на най-ужасяващи заплахи, жестоко малтретирана, за да сломят духа ми — вижте раната на рамото ми и синините по ръцете ми, — а когато се опитах да извикам през прозореца, ми запушиха устата. Това жестоко пленничество продължи пет дни, като ме хранеха, колкото да не умра от глад. Днес следобед ми донесоха обилен обяд, но след като го изядох, разбрах, че са ме упоили. Като насън си спомням, че ме завлякоха до каретата. В същото състояние ме качиха във влака. Едва тогава, когато той вече тръгваше, изведнъж осъзнах, че свободата ми е в собствените ми ръце. Изскочих навън, те се опитаха да ме издърпат обратно и ако не ми беше помогнал този добър човек, който ме отведе до файтона, така и нямаше да успея да им се изплъзна. Сега благодарение на Бога завинаги съм спасена от ръцете им.