Приятелят ми стоеше с напрегнато изражение, вторачен в релсите при завоя им след тунела. „Олдгейт“ е разпределителна спирка и има плетеница от разклоняващи се релси. Точно в тях бе прикован неспокойният му изпитателен поглед, а върху будното му напрегнато лице видях добре познатата гримаса със стиснати устни, потрепващи ноздри и свъсени вежди.
— Стрелките — промърмори той.
— Какво има? Какво искаш да кажеш?
— Предполагам, че няма много разклонения като тези?
— Да, малко са.
— А и завоят. Разклонения и завой. Не може да бъде! Само да беше така!
— Какво става, господин Холмс? Имате ли някакви догадки?
— Просто едно хрумване. Но случаят става все по-интересен. Неповторим, може би единствен по рода си. Не виждам по релсите следи от кръв.
— Почти нямаше.
— Доколкото разбрах, раната е била сериозна.
— Костта беше строшена, но нямаше големи външни наранявания.
— И все пак трябва да е имало кръв. Ще може ли да разгледам влака, в който е пътувал човекът, чул тупването на тяло в мъглата?
— Едва ли, господин Холмс. Влакът вече е декомпозиран и вагоните са разпределени наново.
— Уверявам ви, господин Холмс — каза Лестрейд, — всички вагони бяха щателно претърсени. Лично се погрижих за това.
Една от най-явните слабости на приятеля ми бе нетърпението му при среща с не толкова буден като неговия ум.
— Твърде е вероятно — каза той, като тръгна назад. — Искаше ми се да разгледам вагоните. Уотсън, тук приключихме. Не желая да ви безпокоя повече, Лестрейд. Според мен разследването ни трябва да продължи в Улуич.
На Лондонския мост Холмс написа телеграма до брат си, която ми подаде, преди да я изпрати. Тя гласеше:
Виждам светлинка в дъното на тунела, но нищо чудно да угасне. Изпрати ми по куриер на улица „Бейкър“ пълен списък на всички чужди агенти или международни шпиони, за които се знае, че са в Англия, както й адресите им. Шерлок.
— Това би трябвало да ни помогне, Уотсън — отбеляза той, докато се настанявахме във влака за Улуич. — Наистина сме задължени на брат ми, че ни въведе в случай, който обещава да се окаже крайно необикновен.
От нетърпеливото му лице не бе изчезнал изразът на напрегната енергичност, който ми говореше, че има някакво ново и многозначително обстоятелство, дало вдъхновяваща посока на разсъжденията му. Все едно хрътка, легнала пред колибата с клюмнали уши и опашка, а после носеща се по следата с блеснали очи и напрегнати мускули — такава бе промяната у Холмс от сутринта насам. В сравнение с отпуснатата ленива фигура в сив халат, която само преди няколко часа сновеше нервно насам-натам из стаята, сега той изглеждаше друг човек.
— В този случай има потенциал. Има размах — каза той. — Какъв глупак бях, да не разбера възможностите, които предлага.
— Те и сега не са ми ясни.
— И на мен краят не ми е ясен, но съм се заловил за една идея, която може да ни отведе далеч. Младежът е бил убит другаде и тялото му е било поставено на покрива на вагона.
— На покрива!
— Невероятно ти се струва, нали? Но поразсъждавай над фактите. Съвпадение ли е, че е намерен точно при стрелките? Нима няма точно там да се изтърси предмет, поставен на покрива? Стрелката няма никакво значение за нещо вътре във вагона. Или трупът е паднал от покрива, или има някакво невероятно съвпадение. Но сега да помислим по въпроса за кръвта. Ако раната е била причинена на друго място, до релсите, разбира се, няма да има кръв. Всеки от тези два факта сам по себе си е многозначителен. А взети заедно, стават просто неоспорими.
— И билетът! — възкликнах аз.
— Точно така. Не можехме да обясним липсата му. А това я обяснява. Всичко съвпада.
— Но дори да предположим, че се е случило точно това, по никакъв начин не се доближаваме до отговора на загадката, как е загинал. Всъщност нещата стават не по-лесни, а по-странни.
— Може би — каза замислено Холмс.
Той отново изпадна в състояние на безмълвен размисъл, което продължи до пристигането ни на гарата в Улуич. Там повика файтон и извади от джоба си бележката на Майкрофт.
— Предстои ни серия от кратки следобедни посещения — каза той. — Мисля, че сър Джеймс Уолтър пръв заслужава вниманието ни.
Известният държавен служител живееше в хубава вила с поляна, простираща се чак до Темза. Когато стигнахме там, мъглата се вдигаше и рехавите слънчеви лъчи си пробиваха път. Отвори ни иконом.
— Сър Джеймс ли, господине! — каза той със скръбно изражение. — Сър Джеймс почина тази сутрин.
— Мили Боже! — извика Холмс изумен. — Как така?