— Вероятно ще пожелаете да влезете, господине, и да разговаряте с брат му полковник Валънтайн?
— Да, добре ще е.
Поканиха ни в сумрачна гостна, в която след миг влезе висок красив мъж на около петдесет години със светла брадичка — по-малкият брат на покойника. Тревожните очи, зачервеното лице и невчесаната му коса свидетелстваха за внезапния удар, сполетял този дом. Едва говореше, докато ни разказваше за това.
— Виновен е ужасният скандал — каза той. — Брат ми, сър Джеймс, много държеше на доброто си име и не можа да понесе тази история. Тя разби сърцето му. Той винаги се гордееше с отличната работа на отдела си и ударът се оказа съкрушителен за него.
— Надявахме се да ни подскаже нещичко, което ще ни помогне да изясним въпроса.
— Уверявам ви, че всичко това беше загадка и за него, както и за вас, и за всички ни. Той каза на полицията, каквото знаеше. Естествено, не се съмняваше във вината на Кадоган Уест. Но всичко останало бе необяснимо.
— А вие не сте ли в състояние да хвърлите някаква светлина върху случая?
— Знам само онова, което съм прочел или чул. Не бих искал да съм нелюбезен, но разбирате, господин Холмс, че в момента сме много разстроени, и се налага да ви помоля да приключим този разговор, колкото може по-скоро.
— Това развитие наистина е неочаквано — каза приятелят ми на връщане към файтона. — Питам се дали смъртта е била естествена, или клетникът сам е сложил край на живота си. И ако е така, може ли деянието му да се приеме като самообвинение за пренебрегнат дълг? Ще трябва да оставим този въпрос за бъдещето. А сега да се върнем към Кадоган Уест.
Съкрушената майка на младежа живееше в добре поддържана къщица в покрайнините на града. Възрастната дама бе твърде зашеметена от скръб, за да ни бъде полезна, но при нея заварихме пребледняла девойка, която се представи като госпожица Вайълет Уестбъри, годеницата на убития — последния човек, разговарял с него през фаталната вечер.
— Нямам никакво обяснение, господин Холмс — каза тя. — Не съм мигнала, откакто се случи тази трагедия, ден и нощ все мисля и мисля какво може да означава. Артър беше най-всеотдайният човек, най-големият рицар и родолюбец на света. По-скоро би дал дясната си ръка, отколкото да продаде държавна тайна, която му е била поверена. Това е абсурдно, невъзможно, нелепо за всички, които го познаваха.
— Но как бихте обяснили фактите, госпожице Уестбъри?
— Признавам наистина, че не мога.
— Той имаше ли някакви финансови затруднения?
— Не, потребностите му бяха скромни, а заплатата — достатъчна. Беше спестил няколко хиляди и се готвехме да се оженим на Нова година.
— И не проявяваше никакви признаци на безпокойство? Моля ви, госпожице Уестбъри, бъдете напълно откровена с нас.
Зоркото око на приятеля ми не беше пропуснало промяната в поведението й. Тя се изчерви и по всичко личеше, че се колебае.
— Да — каза накрая, — усещах, че нещо го тревожи.
— Отдавна ли?
— От около седмица. Стана замислен и тревожен. Настоях да ми каже. Той призна, че е нещо, свързано с работата му. „Прекалено сериозно е, за да говоря за него дори и с теб“ — ми каза. Нищо повече не успях да измъкна.
Холмс изглеждаше мрачен.
— Продължавайте, госпожице Уестбъри. Дори да ви се струва, че нещо може да се изтълкува в негова вреда, продължавайте. Не знаем какъв ще бъде крайният извод.
— Всъщност не мога да ви кажа нищо повече. Веднъж-дваж ми се стори, че се кани да ми признае нещо. Една вечер ми каза колко важна е тайната, спомням си думите му, че чуждите шпиони сигурно биха платили скъпо за нея.
Лицето на приятеля ми помрачня още повече.
— Нещо друго?
— Каза, че сме били небрежни за такива неща, че за един изменник не би представлявало трудност да вземе плановете.
— Само напоследък ли правеше подобни забележки?
— Да.
— Разкажете ни за последната вечер.
— Бяхме тръгнали на театър. Мъглата бе толкова гъста, че нямаше смисъл да вземаме файтон. Вървяхме пеш и по пътя минахме близо до канцеларията. И изведнъж той хукна в мъглата.
— Без да каже и дума?
— Само възкликна и толкова. Почаках го, но не се върна. Тогава се прибрах вкъщи. На следващата сутрин, след като са отворили канцеларията, дойдоха да питат за него. Към дванайсет научихме ужасната вест. О, господин Холмс, само да можехте да спасите честта му! Толкова държеше на нея.
Холмс поклати тъжно глава.
— Хайде, Уотсън — каза той, — пътят ни води другаде. Следващата спирка трябва да е канцеларията, от която са откраднати документите. И преди положението на младежа не беше розово, но разпитите ни го правят още по-черно — отбеляза той, докато файтонът потегляше. — Предстоящата женитба осигурява мотив за престъплението. Естествено, имал е нужда от пари. Тази мисъл му е минавала, тъй като е говорил за нея. Едва не е направил момичето съучастник в предателството, разказвайки й плановете си. Всичко това говори в негова вреда.