Стакхърст му подаде ръка.
— Всички бяхме подложени на огромно напрежение — каза той. — Забравете миналото, Мърдок. Занапред ще се разбираме по-добре.
Те излязоха заедно, приятелски хванати под ръка. Инспекторът остана, като мълчаливо се взираше в мен с волските си очи.
— Ама как се справихте! — извика той накрая. — Бях чел за вас, ама много не хващах вяра. Но сега ми взехте ума!
Поклатих глава. Да приема подобна похвала, означаваше да снижа собствените си критерии.
— Отначало действах бавно, направо осъдително бавно. Ако трупът бе намерен във водата, едва ли щях да се заблудя. Подведе ме сухата кърпа. Разбира се, на онзи клетник и през ум не му е минало да се избърше, а пък аз помислих, че изобщо не е влизал във водата. В такъв случай как можех да допусна, че е бил нападнат от някаква морска твар? Именно затова се отклоних от вярната следа. Е, инспекторе, често съм дръзвал да вземам на подбив господата от полицията, но Cyanea Capillata едва не ми отмъсти заради Скотланд ярд.
Артър Конан Дойл
Бившият търговец на бои
Тази сутрин Шерлок Холмс бе настроен меланхолично и философски. Подобни резки промени не бяха нещо необичайно за жизнената му и деятелна натура.
— Видя ли го? — попита ме той.
— Кого? За стареца, който току-що излезе, ли говориш?
— За него, разбира се.
— А, видях го. Разминахме се на вратата.
— И какво впечатление ти направи?
— Нищожен и жалък, направо смазан човечец.
— Така е, Уотсън. Жалък и нищожен. Но нима целият ни живот не е жалък и нищожен? И нима съдбата на този нещастник не е съдбата на цялото човечество в умален размер? Всички ние се стремим към нещо. Дори постигаме нещичко. И какво в края на краищата остава в ръцете ни? Някаква сянка или още по-лошо — страдание.
— Клиент ли ти е?
— Донякъде може и така да се каже. Изпратили са го при мен от Скотланд ярд. Нали знаеш, понякога се случва учените доктори да изпратят неизлечимо болните си пациенти при някой знахар. Те разсъждават така: след като не могат да направят нищо повече, каквото и да се случи, състоянието на пациента няма да се влоши повече.
— Но какво е станало с него?
Холмс взе от писалището си една доста омърляна визитна картичка.
— Джошуа Амбърли твърди, че бил младият съпритежател на фирмата „Брикфол и Амбърли“, производители на всякакви материали за художници. Можеш да видиш тези имена отпечатани върху кутиите с бои. Амбърли натрупал известно състояние и като навършил шейсет и една години, излязъл в пенсия, купил си къща в Люишъм и се настанил там за заслужен отдих подир дългите години непрекъснат труд. Ще речеш, очаквали са го спокойни и осигурени старини.
— Да, наистина.
Холмс вдигна някакъв плик и се загледа в бележките, нахвърляни на гърба му.
— Прекратил дейността си през 1896 година. В началото на 1897 година встъпил в брак с жена, с двайсет години по-млада от него, при това хубавичка, освен ако снимката не лъже. Материална осигуреност, женичка, безгрижие, всичко изглеждало като по мед и масло. И ето, не са минали и две години оттогава, а както сам имаше възможност да се увериш, се е превърнал в най-нищожното и окаяно създание под слънцето.
— Но какво се е случило?
— Вечната история, Уотсън. Вероломният приятел и вятърничавата съпруга. Изглежда, въпросният Амбърли цял живот се е увличал по едно-единствено нещо — игра на шах. Недалеч от къщата му в Люипгъм живеел някакъв млад лекар, също запален шахматист. Записал съм името му — доктор Рей Ърнест. Въпросният Ърнест често гостувал в дома на Амбърли и естествена последица от това били близките отношения, които се породили между него и госпожа Амбърли, защото, трябва да се съгласиш, че злощастният ми клиент не притежава нито кой знае колко привлекателна външност, нито пък някакви скрити добродетели. Та миналата седмица тези двамцата заминали в неизвестна посока. Не само това, ами невярната съпруга отнесла като личен багаж и едно куфарче, в което старецът държал значителна част от спестяванията си. Дали ще можем да открием бегълката? Дали ще можем да върнем парите? Като погледнеш, проблемът е банален, но за Джошуа Амбърли този банален проблем е от жизненоважно значение.
— Какво мислиш да предприемеш?
— Ех, драги ми Уотсън, както седят нещата, въпросът по-скоро трябва да бъде какво ще предприемеш ти, стига, разбира се, да бъдеш така добър да се съгласиш да заемеш моето място. Знаеш, че съм изцяло ангажиран със случая с двамата коптски старейшини, и тъкмо днес очаквам да настъпи развръзката. Наистина не разполагам с никакво време да се разкарвам до Люишъм, а много добре ти е известно колко важно е уликите да се открият навреме. Възрастният човек много настояваше да се заема лично и да отида там, но все пак успях да му обясня в какво затруднено положение се намирам. Сега той е готов да посрещне заместника ми.