— Любопитно… Извънредно любопитно — подхвърли Холмс, чийто интерес към случая явно нарастваше. — Моля те, Уотсън, продължавай! Намирам разказа ти за наистина завладяващ. Ти видя ли със собствените си очи този билет? А дали случайно не си запомнил и номера на мястото?
— Запомних го, разбира се — отговорих му с известна гордост. — Трийсет и първо място. Това беше моят номер в училищния дневник, затова веднага го запомних.
— Отлично, Уотсън! Следователно нашият познайник е трябвало да седи на мястото с номер трийсет или трийсет и две.
— Е, да, така излиза — съгласих се, макар и донякъде озадачен. — При това на ред Б.
— Чудесно! И какво още ти разказа този господин?
— Показа ми своята, както сам я нарече, съкровищничка, а тя всъщност е истински трезор — съвсем като банковите — с желязна врата и железни кепенци на прозорците. С една дума, взети са всички предпазни мерки срещу крадци, както твърдеше моят домакин. Обаче жената вероятно е имала копие от ключа и двете гълъбчета между другото са отмъкнали към седем хиляди лири в брой и ценни книжа.
— Ценни книжа ли? Интересно как ли възнамеряват да ги обърнат в пари?
— Амбърли каза, че вече е оставил на разположение на полицията списък на тези ценни книжа, и се надява, че двамата мошеници няма да могат да ги продадат. Върнал се е от театъра към полунощ и намерил трезора опразнен, вратата и прозорецът били широко отворени, от бегълците нямало и следа — нито писмо, нито някакво друго известие. От тогава до днес ни вест, ни кост от двамката. Амбърли незабавно алармирал полицията.
Холмс се позамисли.
— Казваш, че боядисвал? Какво по-точно боядисваше?
— Коридора. Но вече бе минал вратата и дървенията на стаичката, за която ти разказах.
— А не ти ли се струва, че това е малко странно занимание в неговото положение?
— Е, човек трябва да се захване с нещо, за да се разсее, така поне ми обясни той. Няма съмнение, че да си боядисваш къщата, когато жена ти току-що е избягала, е доста странен начин за разтуха, но той изобщо си е странен човек. В мое присъствие накъса на малки парченца една нейна снимка, разкъса я яростно в пристъп на безумие, като крещеше: „Не искам никога вече да виждам проклетата й физиономия.“
— Нещо друго, Уотсън?
— Да, има още нещо, което особено ме порази. На гара Блекхийт се бях качил на влака за Лондон и когато вече тръгвахме, видях някакъв човек да скача в съседния вагон. Холмс, ти поне знаеш, че имам набито око за лица. Без всякакво съмнение беше оня същият висок брюнет, когото помолих на улицата да ме упъти. След това го видях на Лондонския мост, а после го загубих в тълпата. Но съм сигурен, че ме следеше.
— Няма съмнение! Няма съмнение! — извика Холмс. — Висок брюнет с големи мустаци, казваш, и с тъмни слънчеви очила.
— Холмс, ти си истински магьосник! Не съм ти казал, че носеше тъмни слънчеви очила, но наистина беше така.
— И масонска игла за вратовръзка?
— Холмс!
— Елементарно, драги Уотсън! Но нека по-добре да се заловим с това, което има непосредствено отношение към нашата работа. Трябва да призная, че този случай, който в началото ми изглеждаше толкова абсурдно прост, та направо не ми се искаше да си губя времето с него, с всяка изминала минута придобива съвсем друг характер. Вярно, по време на пътуването ти си пропуснал да забележиш най-важните неща, но дори онова, което е привлякло вниманието ти, навежда на сериозни размишления.