Вечерям в „Голдини“, на „Рочестър роуд“ в Кенсингтън. Моля те ела веднага. Вземи лост, фенер със затъмнител, секач и револвер. Ш. X.
Чудесно снаряжение за разходката на един почтен гражданин из непрогледните, потънали в мъгла улици. Скрих нещата в палтото си и потеглих с файтон към посочения адрес. Приятелят ми седеше на кръгла масичка близо до входа на известния италиански ресторант.
— Вечерял ли си? Тогава ми направи компания за едно кафе с кюрасо. Опитай от пурите на собственика. Не са толкова отровни, колкото може да се очаква. Взе ли всички инструменти?
— Тук са, под палтото ми.
— Отлично. Сега да очертая накратко какво съм свършил, за да се ориентираш какво ни предстои. Сигурно вече си се уверил, Уотсън, че тялото на младежа е било сложено на покрива на вагона. Това стана ясно в мига, когато установих категоричния факт, че е паднало от покрива, а не от самия вагон.
— Не може ли да е било хвърлено от моста?
— Не. Ако разгледаш покривите, ще видиш, че са леко изпъкнали и нямат парапет. Следователно можем със сигурност да твърдим, че Кадоган Уест е бил сложен отгоре.
— Но как са го качили там?
— Точно на този въпрос трябва да отговорим. Има само един начин. Знаеш, че метрото излиза от тунелите на няколко места в Уест енд. Смътно си спомням, че когато съм пътувал с него, понякога съм виждал над главата си прозорци. Ако предположим, че под такъв прозорец спре влак, ще бъде ли трудно на покрива му да се сложи труп?
— Изглежда доста абсурдно.
— Трябва пак да прибегнем до старата аксиома, че когато всички останали възможности отпадат, това, което остава, колкото и невъзможно да изглежда, е истината. В случая всички други възможности вече отпаднаха. Когато открих, че един от големите международни шпиони, който скоро е напуснал Лондон, живее в сграда, край която минава метрото, толкова се зарадвах, че ти се изненада от внезапното ми лекомислие.
— О, значи това било?
— Да, точно това. Господин Хюго Оберщайн, който живее на „Колфийлд гардънс“ №13, се оказа център на вниманието ми. Започнах от спирката на „Глочестър роуд“, където един много любезен служител тръгна с мен по протежение на линията и ми позволи да се уверя, че не само има обърнати към релсите задни прозорци, но и което е още по-важно — че точно на това място влаковете често спират за няколко минути.
— Прекрасно, Холмс! Пипнал си го!
— Не още, Уотсън. Напредваме, но целта е далеч. И така, след като видях задната страна на сградата, отидох отпред и се уверих, че птичката е излетяла. Къщата е голяма, доколкото можах да преценя, горните стаи не са мебелирани. Оберщайн е живеел само с един камериер, вероятно доверен съучастник. Не бива да забравяме, че е заминал, за да пласира плячката си, а не за да бяга. Не е имал основания да се страхува от арест и през ум не му е минавало, че някакъв любител детектив може да претърси жилището му. А ние точно това ще направим.
— Не можем ли да вземем законна заповед?
— С наличните доказателства надали.
— Но какво целим?
— Не знаем каква кореспонденция ще открием там.
— Холмс, това не ми харесва.
— Скъпи приятелю, ти ще пазиш на улицата. Аз ще извърша престъпното деяние. Не е време да се колебаем заради дреболии. Помисли за бележката на Майкрофт, за Адмиралтейството, за правителството, за развълнуваната вишестояща персона, която чака новини. Длъжни сме да отидем.
В отговор станах от масата.
— Прав си, Холмс. Длъжни сме.
Той скочи и ми стисна ръката.
— Знаех си, че в крайна сметка няма да се отметнеш — каза той и за миг видях в очите му нещо като разнежване. После много бързо възвърна обичайната си целеустременост и практичност. — Дотам е почти километър, но нямаме причини да бързаме. Да идем пеш — каза той. — Моля те, не изпускай инструментите. Никак няма да е приятно да те арестуват като подозрителен тип.
„Колфийлд гардънс“ е от уличките в Уест енд с еднакви къщи с колонади и портали от средновикторианската епоха. Изглежда, в съседство се провеждаше детско празненство, защото веселата глъчка на детски гласове и дрънкането на пиано отекваха във вечерния здрач. Мъглата още висеше и ни затулваше в покровителствената си сянка. Холмс запали фенера и освети солидната врата.
— Сериозна работа — каза. — Не само е заключена, но и май е залостена. По-добре да минем през двора. Ей там има чудесен проход, ако някой ревностен полицай прояви прекален интерес. Подай ми ръка, Уотсън, после аз ще го направя за теб.
След минута и двамата бяхме в дворчето. Едва се бяхме мушнали в тъмното, и от мъглата се дочуха стъпките на полицай. Щом отминаха, Холмс се наведе напрегнат към вратата. След някое време тя се отвори с трясък. Затичахме се в тъмния проход, след като затворихме вратата към дворчето. Холмс се заизкачва пръв по извитото незастлано стълбище. Ветрилото жълтеникава светлина освети нисък прозорец.