При тези думи Холмс направо подскочи в креслото.
— За това разбрахме едва вчера, след като ви писах. Вчера сър Робърт замина за Лондон, а ние двамата със Стивънс отидохме в подземието. Всичко си беше както обикновено, ваша милост, само дето в единия ъгъл намерихме останки от човешко тяло.
— Осведомихте полицията, надявам се?
Нашият посетител мрачно се усмихна.
— Как да ви кажа, сър, не мисля, че щяха да се заинтересуват особено. В ъгъла се търкаляха само черепът и няколко кости на човек, умрял преди векове. Може би дори и преди хилядолетие. Но по-рано тези кокали ги нямаше. Мога да се закълна, както ще се закълне и Стивънс. Някой наскоро ги бе захвърлил в ъгъла. Напълно съм сигурен, че преди там нямаше нищо.
— Какво направихте с тях?
— Ами оставихме ги, както си бяха.
— Много разумно сте постъпили. Казвате, че сър Робърт е заминал вчера. Върна ли се вече?
— Очакваме го днес.
— А кога сър Робърт пропъди кучето на сестра си?
— Точно преди седмица. Животинчето скимтеше пред къщичката, която покрива стария кладенец, а нея сутрин сър Робърт беше в особено лошо настроение. Така се нахвърли на кученцето, та си помислих, че направо ще му свети маслото. После господарят го даде на жокея Санди Бейн и му заповяда да занесе псето при стария Барне в „Зеленият дракон“, да не му се мяркало повече пред очите.
Известно време Холмс остана безмълвен и умислен. Пушеше най-старата и най-опушена от лулите си.
— Все още не разбирам какво искате от мен, господин Мейсън? — каза накрая. — Не можете ли да говорите по-определено?
— Може би това е по-определено, господин Холмс — отговори нашият посетител, извади от джоба си лист хартия, разгъна го внимателно и показа овъглено парче кост.
Холмс го разгледа с интерес.
— Къде го намерихте?
— В мазето, точно под стаята на лейди Биътрис, се намира пещта за отоплението на къщата. От някое време отоплението бе спряно, но сър Робърт се оплака, че му е студено, и настоя да го пуснем отново. Едно от моите момчета, Харви, свърши тая работа. Момъкът ми донесе това нещо същата сутрин, когато бе почиствал пещта. Намерил го, докато изгребвал пепелта. Не му харесала тази работа.
— И на мен не ми харесва — отговори Холмс. — Какво ще кажеш, Уотсън?
Парчето кост бе почти овъглено и все пак нямаше съмнение, каква е била анатомичната му функция.
— Горна част на човешка бедрена кост — заключих.
— Именно! — възкликна Холмс, изведнъж станал много сериозен. — По кое време вашият момък ходи при пещта?
— Зарежда я всяка вечер и след това си тръгва.
— В такъв случай всеки може да отиде там по което и да е време на нощта.
— Да, така е.
— Може ли да се влезе там отвън?
— Отвън може да се влезе само през една врата. Има и друга, но тя води към стълбището, което излиза в коридора, където е стаята на лейди Биътрис.
— Нагазихме в дълбоки води, господин Мейсън. Освен това доста мътни. Твърдите, че снощи сър Робърт не е бил в имението, така ли?
— Не, сър, нямаше го.
— Следователно човекът, който е горил костите в пещта, не може да е бил сър Робърт.
— Така излиза, сър.
— А как стои въпросът с риболова в тази част на Бъркшир, върви ли?
По лицето на честния и почтен коняр се изписа недоумение. Очевидно реши, че за пореден път в неспокойния си живот е попаднал на безнадеждно побъркан.
— Какво да ви кажа, уважаеми господине. Чувал съм да говорят, че в улея на воденицата имало пъстърва, а в езерото на замъка се намирали щуки.
— Чудесно! Защото ние с Уотсън сме заклети поклонници на въдичарството, нали така, Уотсън? Трябва да ни обясните как да отидем до „Зеленият дракон“. Ще пристигнем довечера. Не е необходимо да ви казвам, че не бива да се срещаме с вас, господин Мейсън, но някоя бележка би могла да стигне до нас и аз ще ви потърся, щом намеря за добре. Когато навлезем поне малко в същността на нещата, ще искам да чуя и вашата преценка.
Та така в една приятна майска вечер двамата с Холмс се озовахме сами в първокласно купе на път за Шоскъм — гаричка, на която влакът спира само при поискване. Багажникът над главите ни беше задръстен от всякакви риболовни такъми — въдици, макари, кошчета, нахвърляни, както дойде. От гарата по един селски път стигнахме до старомодна гостилница, където добродушният й стопанин Джошуа Барнс взе много присърце плановете ни за тотално изтребление на рибата в близките околности.
— Как е, има ли риба в езерото на замъка? Дали може да се хване някоя щука там? — попита Холмс.