Нощта бе безлунна, цареше непрогледен мрак, но Мейсън уверено ни водеше по обраслите с всякакъв треволяк шоскъмски пътечки, додето пред нас не се изпречи някаква тъмна постройка. Това несъмнено беше старият параклис. Вмъкнахме се през процепа, който някога навярно е бил портик. Нашият водач, препъвайки се в купчини срутена зидария, си проби път до ъгъла, където към подземието водеше стръмна стълба. Той драсна клечка кибрит и освети това навяващо скръб място — мрачно и отдавна непроветрявано, със старинни и изронени стени от грубо одялан камък, пълно с натрупани един върху друг ковчези. Някои бяха оловни, други — каменни и камарите се издигаха нагоре до сводестия, богато украсен таван, който тънеше в тъмни сенки. Холмс запали фенера си, който хвърли тънка ивица светлина върху печалната гледка. Лъчите се отразяваха от повърхността на ковчезите, много от тях украсени с грифоните и благородническите корони на старинния род, който запазваше белезите на своето достойнство дори отвъд прага на смъртта.
— Споменахте за някакви кости, господин Мейсън. Ще можете ли да ни ги покажете, преди да си тръгнете?
— Ей ги там, в ъгъла — Мейсън направи няколко крачки и когато освети с фенера посоченото място, изведнъж онемя от изненада. Като дойде на себе си, успя да каже: — Изчезнали са.
— Така и очаквах — рече Холмс, като се подсмихваше. — Предполагам, че пепелта от тези кости и сега си седи в пещта, където са били изгорени.
— Но за какъв дявол на някого му е притрябвало да гори костите на човек, умрял преди стотици години — недоумяваше развълнуваният Джон Мейсън.
— Това трябва да разберем — каза Холмс. — Само че тази работа може да ни отнеме доста време, а не бива да ви задържаме. Предполагам, че ще можем да ви представим нашето разрешение преди разсъмване.
След като Джон Мейсън си тръгна, Холмс се залови за работа. Той се зае внимателно да проучва ковчезите, като започна с един в центъра. Беше много стар, навярно още от времената на саксонците. Следваше дълга редица от нормандски Хюговци и така нататък, додето накрая стигнахме до сър Уилям и сър Денис Фолдър от осемнайсети век. Измина цял час, а може би и повече, преди Холмс да попадне на един оловен ковчег, намиращ се съвсем в края, почти до входа на гробницата. Чух как едва чуто възкликна от задоволство. От бързите му, сръчни и целенасочени движения разбрах, че е открил онова, което търсеше. После нетърпеливо, но внимателно се зае да изследва с лупа тежкия капак. След това измъкна от джоба си един лост за разбиване, с който се опита да отвори ковчега. Пъхна го в пролуката и повдигна предната част на капака, която, изглежда, бе закрепена само със скоби. Най-сетне капакът поддаде и се разнесоха скриптене и скърцане, но очевидно го придържаше още нещо, панти или нещо подобно. Тъкмо когато най-сетне щяхме да видим какво има в ковчега, се наложи непредвидено да прекъснем.
Горе в параклиса се разнесоха нечии стъпки. Беше твърдата и отчетлива походка на човек, дошъл тук с определена цел, който добре познава пътя. Горната част на стълбата се обля в светлина и в готическия проход се открои силуетът на този, който носеше фенера. Оказа се страховит мъжага, огромен на ръст и застрашителен на вид. Държеше пред себе си голям ветроупорен фенер, който пръскаше силна светлина. В нея се открояваше мъжествено лице с големи мустаци, над които блестяха две разгневени очи, които сякаш проникваха във всяко кътче на гробницата. Накрая мъжът спря неумолимия си поглед върху нас двамата — неканените гости тук.
— Кои сте вие, дявол да ви вземе — отекна мощният му глас. — И какво търсите в моята собственост?
И тъй като Холмс не отговори нищо, мъжът направи няколко крачки напред и вдигна тежкия бастун, който носеше.
— Чувате ли ме? — изрева той отново. — Питам ви кои сте? Какво търсите тук? — и заплашително размаха оръжието си.
Вместо да се отдръпне уплашено, Холмс излезе напред да го срещне очи в очи.
— Аз също искам да ви задам един въпрос, сър Робърт — заговори той с най-острия си тон. — Кой е човекът в ковчега и какво търси тук?
Холмс се обърна и разтвори капака на ковчега зад него. В светлината на фенера видях тяло, загърнато в чаршаф от главата до петите, с разкривени черти на лицето и мътни изцъклени очи.
Баронетът се олюля, извика силно и потърси опора в каменните саркофази.
— Как разбрахте? — извика той. Но веднага след това грубиянското му държане се върна. — Какво ви влиза в работата?
— Казвам се Шерлок Холмс — заяви моят спътник. — Може би името ми ви е познато? Така или иначе, работата ми е да следя за спазването на законите. А вие, струва ми се, трябва да отговаряте за едно-друго.