— Не! Не! Кълна се в Бога, не съм! — извика окаяният ни пленник.
— Тогава разкажете ни как беше убит Кадоган Уест, преди да попадне върху покрива на вагон от метрото.
— Ще ви разкажа. Кълна се! Наистина направих останалото. Признавам. Точно както казахте. Трябваше да платя дълг на борсата. Много ми трябваха пари. Оберщайн ми предложи пет хиляди. Щях да се спася от разорение. Но за убийството вина нямам.
— Какво се случи тогава?
— Той наистина е имал подозрения и ме е проследил, както описахте. Разбрах го едва когато стигнах тук. Мъглата беше гъста, на няколко метра не се виждаше нищо. Почуках два пъти и Оберщайн отвори. Младежът се втурна и настоя да му кажем какво ще правим с документите. Оберщайн имаше късо бастунче с оловна топка в края, което винаги носеше със себе си. Когато Уест нахълта в къщата, Оберщайн го удари по главата. Ударът беше смъртоносен. След пет минути младежът не дишаше. Лежеше в коридора, а ние се чудехме какво да правим. После Оберщайн се сети за влаковете, които спират под задния прозорец. Но първо прегледа документите, които бях донесъл. Каза, че три от тях са жизненоважни и трябва да ги задържи. „Не можете да ги задържите — казах аз. — Ако не ги върна, в Улуич ще стане голям скандал.“ „Трябва да ги задържа — отвърна той, — защото са толкова сложни, че е невъзможно да се прекопират навреме.“ „Всички трябва да бъдат върнати тази нощ“ — казах аз. Той помисли малко и накрая извика, че има идея. „Ще задържа трите, а останалите ще пъхнем в джоба на този младеж. Когато го намерят, всичко ще бъде приписано на него.“ Не виждах какво друго можем да сторим. Почакахме половин час до прозореца, докато спря един влак. Мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше, и без никакви трудности спуснахме трупа на Уест на покрива на вагона. Така свърши всичко — поне що се отнася до мен.
— А брат ви?
— Нищо не каза, но веднъж ме бе сварил с ключовете и мисля, че ме подозираше. Прочетох го в очите му. Оттогава не вдигна глава.
В стаята настъпи мълчание. Наруши го Майкрофт Холмс.
— Не можете ли да поправите нещата? Това би облекчило съвестта ви, а може би и присъдата.
— Но как?
— Къде е Оберщайн с документите?
— Не знам.
— Никакъв адрес ли не ви е оставил?
— Каза, че ако изпратя писмо до „Отел дьо Лувър“ в Париж, ще стигне до него.
— В такъв случай все още е по силите ви да поправите злото — каза Шерлок Холмс.
— Ще сторя всичко, каквото е възможно. Не дължа на този човек особено доброжелателство. Той стана причина за моето крушение и падение.
— Ето ви лист и писалка. Седнете на бюрото и пишете под моя диктовка. Напишете на плика дадения адрес. Точно така. А сега писмото: Уважаеми господине, във връзка със сделката ни вероятно вече сте забелязали, че липсва една жизненоважна подробност. Разполагам с чертеж, който ще запълни празнината. Това обаче ми създаде допълнителни грижи и съм принуден да ви помоля за още пет хиляди. Не бих се доверил на пощите, ще приема само злато или банкноти. Бих дошъл при вас в чужбина, но ако в момента напусна страната, това би породило коментари. Затова ще ви чакам в пушалнята на хотел „Чаринг крос“ в дванайсет часа в събота. Не забравяйте, че ще приема само английски лири или злато. Ще свърши работа. Много бих се зачудил, ако не примами птичката.
Така и стана! Това вече е част от историята — тайната история на една нация, която често е много по-важна и по-интересна от официалните хроники. Оберщайн, който гореше от нетърпение да довърши удара на живота си, падна в клопката и беше затворен за петнайсет години в британски затвор. В куфара му се намериха безценните планове на подводницата „Брус-Партингтън“, обявени от него на търг във всички морски средища на Европа.
Полковник Уолтър почина в затвора към края на втората година от присъдата си. А Холмс се завърна с нови сили към монографията си за полифоничните мотети на Ласо, която вече е отпечатана в ограничен тираж, и специалистите казват, че по въпроса не е написано нищо по-добро. Няколко седмици след това случайно научих, че приятелят ми е прекарал един ден в Уиндзор, откъдето се върна с извънредно изящна смарагдова игла за вратовръзка. Когато го попитах дали я е купил, той отвърна, че му е подарък от една благосклонна дама, на която имал щастието да направи дребна услуга. Нищо повече не ми каза, но на мен ми се струва, че съм отгатнал августейшото име на дамата, и не се съмнявам, че смарагдовата игла завинаги ще напомня на приятеля ми за приключението с плановете на „Брус-Партингтън“.