— Това поне може да се провери много лесно — каза Холмс, запалвайки джобното си фенерче. — Да — обади се, след като хвърли поглед към тревата, — според мен обувката е номер дванайсети. Ако се съди по отпечатъка, наистина е бил великан.
— Какво е станало с него?
— Изглежда, се е шмугнал в гъсталака и се е отправил към пътя.
— Така… — каза инспекторът мрачно и замислено. — Който и да е бил и каквото и да е искал, сега вече го няма, а ние си имаме по-неотложна работа. Господин Холмс, ще позволите ли да ви разведа из къщата?
Спалните и дневните не разкриха нищо при внимателното претърсване. Явно наемателите не бяха внесли нищо или почти нищо и цялата мебелировка до най-малките дреболии е била наета заедно с къщата. Имаше доста дрехи с етикет на „Маркс и ко“, Горен Хорбърн. Вече направеното запитване по телеграфа беше показало, че единственото, което Маркс знае за клиента си, е, че е плащал щедро. Сред личните вещи имаше дреболии, две-три лули, няколко романа, два от които на испански, старовремски револвер с ударник и китара.
— И сред всичко това — нищо — каза Бейнс, като крачеше из стаите със свещ в ръка. — Но, господин Холмс, моля ви да обърнете внимание на кухнята.
Тя беше мрачно помещение с висок таван в задната част на къщата. На един сламеник в ъгъла несъмнено беше спал готвачът. Масата бе затрупана с остатъци и мръсни чинии от вечерята предната вечер.
— Вижте това — каза Бейнс. — Какво ще кажете?
Той вдигна свещта пред един чудноват предмет в дъното на бюфета, толкова набръчкан и съсухрен, че беше трудно да се каже какво представлява. Беше черен и от кожа и приличаше на джудже. Когато го разгледах, отначало помислих, че е мумифицирано бебе негърче, а после ми заприлича на сгърчена стара маймунка. Накрая така и не можах да реша дали е на човек или животно. През средата беше препасан с двойна редица бели миди.
— Крайно интересно, наистина много интересно — каза Холмс, като се взираше в зловещата реликва. — Още нещо?
Бейнс безмълвно го поведе към мивката и протегна свещта. В нея бяха пръснати крайниците и тялото на някаква бяла птица, свирепо накъсана на парчета, както е била с перата. Холмс посочи гребена на обезобразената глава.
— Бял петел — отбеляза той. — Много интересно! Случаят наистина е изключително любопитен.
Но господин Бейнс беше запазил най-злокобния си експонат за накрая. Той извади изпод мивката цинкова кофа, пълна донякъде с кръв. После взе от масата тепсия с купчина овъглени костици.
— Нещо е било убито и изгорено. Събрахме ги от камината. Лекарят, който ги видя тази сутрин, каза, че не са човешки.
Холмс се усмихна и потри длани.
— Трябва да ви поздравя, инспекторе, за майсторската работа по случая. Надявам се, няма да ви засегна, ако кажа, че способностите ви надминават възможностите, с които разполагате.
В очите на инспектор Бейнс проблесна задоволство.
— Прав сте, господин Холмс, тук в провинцията линеем. Един такъв случай предоставя чудесна възможност и аз се надявам да не я изпусна. Какво е заключението ви за тези кости?
— Или са от агне, или от дете.
— А за белия петел?
— Необикновено, господин Бейнс, много необикновено. Бих казал почти уникално.
— Да, сър, в тази къща очевидно са живели много странни хора със странни привички. Един от тях е покойник. Дали не са го убили слугите му? Ако са те, ще ги заловим, защото всички пристанища са под наблюдение. Но аз не мисля така. Да, сър, не мисля така.
— Значи имате някаква хипотеза?
— И ще работя по нея сам, господин Холмс. Ако се справя, заслугата ще е само моя. Вие имате заслужена репутация, но аз тепърва трябва да градя моята. Ще се радвам, ако след това мога да кажа, че съм решил случая без ваша помощ.
Холмс се засмя добродушно:
— Добре, инспекторе. Вървете по своя път, аз ще вървя по моя. Ако пожелаете, по всяко време съм готов да споделя с вас моите резултати. Смятам, че вече видях в тази къща всичко, което може да се види, и има други места, където ще оползотворя времето си по-резултатно. Au revoir и успех!
По безчет неуловими признаци, които друг не би забелязал, долавях, че Холмс е попаднал на гореща следа. Колкото и безучастен да изглеждаше отстрани, стаеното нетърпение и напрежението в блесналите му очи и оживените движения ме увериха, че плячката не е далеч. Верен на навика си, той не ми каза нищо, а и аз, верен на моя, не зададох никакви въпроси. Стигаше ми да участвам в лова и да оказвам скромната си помощ за залавянето, без да разсейвам този концентриран ум с ненужно прекъсване. Когато му дойдеше времето, щях да науча всичко.