Та и тук ставаше въпрос за нещо подобно. Как, запитах се, може мъж, женен за Натали само от шест години, да има син тийнейджър? И отговорът е: може, ако Ерик е син само на Тод, а не и на Натали. Или Тод е имал предишен брак, или поне е имал дете от друга жена.
И пак проточих врат да видя Натали на най-предния ред, но стоящата до мен жена въздъхна възмутено в знак, че съм нарушавал личното й пространство. На подиума синът на Тод, Ерик, владееше положението. Говореше красиво и затрогващо. Нямаше сухи очи в параклиса с изключение — да си призная все пак — на моите.
И какво сега? Така ли да стоя? Че да поднеса накрая съболезнованията си на вдовицата и по този начин да я притесня или объркам траурния й ден? Ами аз, старият егоист? Държа ли чак толкова да видя отново лицето й, да я гледам как плаче по изгубената любов на живота й?
Не бях кой знае колко убеден. Погледнах часовника си. Имах билет за връщане за същата вечер. Така де — бързо, смело и сръчно. Без лигавщини, без вълнения, без преспивания, без разходи за хотел. Примирение по най-евтините тарифи.
Вярно, някой би подчертал очебийното — че съм идеализирал прекараното с Натали време далеч извън границите на здравия разум. Разбирам ги. И най-обективно признавам валидността на аргумента им. Сърцето обаче не е обективно. Как можете да допуснете, че аз, който се прекланям пред най-великите мислители, теоретици и философи на нашето време, бих си позволил да падна тъй ниско, че да прибягна до банална аксиома от рода на „Просто знам“. Но аз наистина знам. Знам какви бяхме навремето двамата с Натали. Виждам го с ясен поглед, без никакво допълнително оцветяване, и по тази причина не съм в състояние да изчисля в какви сме се превърнали оттогава.
Или, най-просто казано — все още не проумявам какво се случи с нас.
Ерик приключи словото си. Завръщането на мястото му бе съпроводено с подсмърчания и тихи хлипания, които отекваха из бляскавия бял параклис. Ръководещото погребението религиозно лице се върна на амвона и подаде с ръка общочовешкия сигнал „моля станете“. А когато паството се заизправя, аз се възползвах от суматохата и се измъкнах навън. Пресякох алеята и пак се приютих зад палметото. Опрях се на ствола, гледайки да съм скрит от излизащите от параклиса.
— Да не ви е лошо?
Извърнах се и видях хубавелката барманка.
— Добре съм, благодаря.
— Голям човек беше нашият доктор.
— Ъхъ — рекох.
— Близък ли ви беше?
Въздържах се да й отговоря. Минути по-късно вратите на параклиса се разтвориха. Изтъркаляха ковчега под палещите слънчеви лъчи. А когато наближи катафалката, наобиколиха го определените да го носят, включително и синът му Ерик. След тях излезе жена с огромна черна капела. Прегърнала беше момиче на около четиринадесет години. До нея вървеше снажен мъж. Тя се подпираше на ръката му. Той приличаше донякъде на Тод. Нищо чудно да бяха брат му и сестра му, но нямаше как да разбера. Носещите вдигнаха ковчега и го вкараха през задната врата на катафалката. Изпроводиха жената с черната капела и момичето до първата лимузина. Вратата им отвори евентуалният снажен брат. След тях в колата влезе и Ерик. Продължих да наблюдавам излизащите опечалени.
Но все още никакъв помен от Натали.
Не се озадачих особено. Бил съм свидетел и на двата варианта. При единия съпругата излиза първа, непосредствено след ковчега, понякога положила длан отгоре му. В други случаи пък излизаше последна: изчакваше цялата църква да се опразни, преди да намери сили да тръгне по пътеката към изхода. Помня, че на татковото погребение майка ми изобщо не желаеше да се разправя с когото и да било, и използва страничната врата, за да се измъкне от тълпата роднини и приятели.
Наблюдавах излизането на опечалените. По примера на южната жега, и скръбта им беше се превърнала в живо, дишащо създание — неподправено и осезателно. Тези хора не бяха дошли просто за да проявят учтивост. Наистина страдаха по покойника. Бяха потресени от кончината му, но пък и аз какво друго можех да очаквам? Нима съм си мислел, че Натали ще ме зареже заради някакъв там лузър? По-добре ли щеше да ми е, ако вместо този масово обичан лечител ме беше победил някой смугъл мухльо?
Много уместен въпрос.
Барманката все още стоеше наблизо.
— От какво почина? — попитах.
— Ама вие не знаете ли?
Завъртях глава. Мълчание. Извърнах се към нея.
— Убиха го — каза тя.
Думите увиснаха във въздуха, отказвайки да отлетят.