С което ни най-малко не желая да кажа, че не ходя на срещи или че нямам някоя и друга сериозна връзка. Имам, макар при мен подобни взаимоотношения да са с тримесечен срок на годност. Някой може да съзре някакво особено значение във факта, че връзката ми с Натали бе продължила малко повече от три месеца, но не и аз. Избягвам да се товаря със сърдечни болки. Нито ридая нощем, докато заспя. Както често си казвам, отдавна съм надраснал тези изживявания. Но колкото и банално да ви прозвучи, понякога в действителност изпитвам празнота. И волю-неволю се сещам за нея всеки божи ден.
Ами сега?
Излиза, че оженилият се за жената на моите мечти е бил женен и за друга жена — да не говорим, че освен това беше и покойник, така да се каже. С други думи, Натали изобщо не беше присъствала на погребението на съпруга й. Това пък ако не изискваше някаква реакция от моя страна, здраве му кажи!
И си спомних какво й бях обещал преди шест години. „Обещай ми да ни оставиш на мира“ бяха думите й. „Ни“. Не „него“ или „мен“. А „ни“. Може да ви прозвучи студено или прекалено буквално, но това „ни“ вече не съществуваше. Тод умря. Което, по мое най-силно убеждение, трябваше да означава, че обещанието ми — дори ако приемем, че можеше да съществува, след като не съществуваше въпросното „ни“ — би следвало да се обяви за нищожно и невалидно.
Изчаках да се зареди операционната система на компютъра — да, доста вехтичък си беше — и чукнах в търсачката името Натали Ейвъри. Появи се цял списък от линкове. Взех да ги преглеждам, но ентусиазмът ми бързо се изпари. На страницата на картинната й галерия още стояха някои от рисунките й. Но нищо ново не беше качвано от… ами от шест години. Попаднах и на няколко статии за новооткрити изложби и други подобни събития, но и те бяха все стари. Кликнах да опресня линковете с по-нови. Попаднах на два на онлайн телефонен указател на частни номера, но едната Натали Ейвъри се оказа седемдесет и девет годишна и омъжена за някой си Харисън. Другата беше шестдесет и шест годишна и женена за човек на име Томас. Плюс обичайните за подобни търсения линкове, които се срещаха при почти всяко име: родословни сайтове, страници на завършилите разни гимназии и университети, все неща от този род.
Но, така или иначе, не намирах нищо съществено.
Какво в такъв случай беше станало с моята Натали?
За всеки случай потърсих в гугъл Тод Сандерсън. Лекар си беше човекът, и по-точно — хирург. Внушителна работа. Имал частен кабинет в Савана, Джорджия, и оперирал и в медицинския център „Мемориал Юнивърсити“. Специалността му била козметичната хирургия — не разбрах само на заешката уста ли е наблягал, или на силиконовите цици. Но и не виждах какво значение би могло да има. Доктор Сандерсън не си беше падал много по социалните мрежи — нямаше акаунти нито във фейсбук, нито в линкедин, нито в туитър. Никакви такива.
На няколко места споменаваха Тод Сандерсън и жена му Дилия във връзка с разни събития, организирани от благотворителната фондация „Ново начало“, но, общо взето, и оттам не научих кой знае колко. Пуснах в търсачката неговото име заедно с това на Натали. Чушки. Облегнах се за секунда на стола и се замислих. После пак се приведох напред и опитах името на сина им Ерик Сандерсън. Поради сравнително крехката му възраст, не очаквах да намеря кой знае какво, но все се надявах поне профил във фейсбук да има. Затова и оттам започнах. Много родители предпочитат да си нямат страница във фейсбук, но ученик без такава досега не съм срещал.
Само след няколко минути налучках джакпота. Ерик Сандерсън, Савана, Джорджия.
На профилната си снимка — безкрайно трогателно — беше с покойния си баща Тод. Нахилили се бяха и двамата до ушите, изглежда, се мъчеха да вдигнат някаква голяма риба и изпитваха удоволствие да се борят с тежестта й. Баща и син на риболов, рекох си с болката на човек, който копнее да стане баща. Слънцето залязваше зад гърбовете им, лицата им бяха в сянка, но задоволството им беше толкова силно, че буквално струеше от екрана на компютъра ми. В този момент ми мина странна мисъл.