Тод Сандерсън е бил добър човек.
Знам, че пред себе си нямах нищо повече от една снимка; много добре съзнавам, че хората са способни да се преструват на весели и да си измислят цели житейски биографии, но в случая наистина усещах, че е имал добър характер.
Разгледах и останалите снимки на Ерик. На повечето от тях беше той с разни приятели — какво друго да очакваш от тийнейджър? — в училище, на партита, на състезания, а бе — най-нормална работа. Но се питам: защо на днешните снимки всеки или прави муцка, или някакъв жест с ръка? Що за идея? Тъпа мисъл, признавам си, ама можеш ли да кажеш на мисълта накъде да върви.
Имаше и албум просто озаглавен „СЕМЕЕН“. Снимките бяха от разни години. На едни Ерик беше бебе. На следващите се появява и сестричката му. След пътуването до Дисни Уърлд, още риболовни експедиции през ваканциите, семейни вечери, църковна конфирмация, футболни мачове — до една ги прегледах.
Но на нито една Тод не беше с дълга коса. На абсолютно всички беше гладко обръснат и подстриган.
Как трябваше да разбирам всичко това?
Не намирах обяснение.
Кликнах върху стената или както там й викат на началната страница на Ерик, на която бяха постъпили десетки съболезнователни съобщения.
„Татко ти беше върхът. Ще ми липсва.“
„С какво мога да помогна?“
„Почивай в мир, доктор Сандерсън. Ти беше пич.“
„Няма да забравя как баща ти помогна на сестра ми.“
А след тях и едно, което ме накара да се замисля.
„Напълно безсмислена трагедия. Никога няма да проумея човешката жестокост.“
Кликнах на „предишни постинги“. И сред тях, след като слязох с шест надолу, окото ми беше привлечено от следното:
„Дано хванат тоя гад убиеца и го изпържат.“
Влязох в търсачка на новини с намерението да науча нещо повече. И не след дълго попаднах на следното:
УБИЙСТВО В САВАНА
Жертвата е местен хирург
Видният хирург и благотворител доктор Тод Сандерсън е бил убит снощи в дома си при опит да бъде обран, съобщава полицията.
Някой се опита да отвори входната ми врата, но я бях заключил. Чух как изшумоля постелката — в изблик на оригиналност крия под нея резервния си ключ — после някой пъхна ключа в бравата и си отключи. Влезе Бенедикт.
— Здрасти. Пак ли сърфираш по порносайтовете?
— Никой вече не говори за „сърфиране“ — намръщих се.
— Какво да правя, като съм си старомоден — отправи се Бенедикт към хладилника и си измъкна една бира. — Как мина пътуването ти?
— Изненадващо.
— Целият съм в слух.
Разправих му. Той, Бенедикт, е страхотен слушател — от ония, които в действителност поемат всяка твоя дума, не се разсейват, а ти се посвещават изцяло, и не се мъчат да те надприказват. При това Бенедикт изобщо не се преструва, нито пази това поведение само за най-добрите си приятели. Хората не престават да го вълнуват. Би трябвало да отбележа това като най-силното му качество в ролята му на преподавател, но всъщност би било много по-уместно да го спомена като най-силното му качество в ролята му на Дон Жуан. Неомъжените жени съумяват да отблъсват десетки лафове от желаещите да ги заговорят, но какво да правят спрямо някой, който най-искрено се вслушва в онова, което му приказват? Моля кандидатите за професията „жиголо“ да си отбележат този факт.
След като му разказах преживяното, Бенедикт отпи от бирата си.
— Уау… ама наистина… уау. Нямам други думи.
— „Уау“?
— Ъхъ.
— Ти да не си станал професор по английски?
— Известно ти е, предполагам — изрече бавно той, — че всичко това вероятно си има някакво логично обяснение?
— Например?
Той потърка брадичка.
— Тод може да е от онези мъже, дето си имат по няколко семейства, които не подозират за съществуването на останалите.
— Ъ?
— Разни там Лотарио с куп жени и деца, нали разбираш? Едната живее в Денвър, да речем, а другата — в Сиатъл, а той е ту при едната, ту при другата, без те нищо да подозират. В телевизионното шоу „Дейтлайн“ редовно ги има. Двуженство му викат. Или многоженство. И карат така с години наред.