— Разчу се, че щяло да има страхотни ордьоври — разперих ръце. — А знаеш, че умирам за тях.
— Много смешно.
Свих рамене, а в това време сърцето ми се превърна в прах и бе отнесено от вятъра.
— Всички се обзалагаха, че няма да се появиш — каза Натали. — Единствено аз бях убедена в противното.
— Не съм престанал да те обичам.
— Знам.
— А и ти все още ме обичаш.
— Не си прав, Джейк. Не виждаш ли?
И размаха халката пред носа ми.
— Съкровище? — появи се иззад ъгъла Тод заедно с четината си. Съзря ме и се смръщи. — Кой е този?
Личеше му обаче, че знае кой съм.
— Джейк Фишър — представих му се. — Моите поздравления по случай бракосъчетанието ви.
— Не се ли познаваме от по-рано?
Предоставих на Натали възможността да се занимае с темата. А тя положи успокоително длан върху рамото му и каза:
— Често го ползваме за модел. Предполагам, че си го виждал на някои наши творби.
Но той не преставаше да се мръщи. Натали се принуди да застане отпреде му и да го помоли:
— Дай ни само една секунда, ако обичаш. Веднага идвам.
Тод ме изгледа косо. Не помръднах. Не отстъпих дори една крачка. Не отклоних поглед.
— Хубаво — съгласи се с неохота той. — Но не се бави.
Изгледа ме мръсно още веднъж, после свърна покрай църквата. Натали ми хвърли едно око. А аз посочих по посоката, в която беше изчезнал Тод.
— Голям веселяк, нали?
— За какво си дошъл?
— Изпитвах нуждата да ти кажа, че те обичам. И че никога няма да престана да те обичам.
— Всичко приключи, Джейк. Ще ти мине. Ще се оправиш.
Не й отговорих.
— Джейк?
— Слушам те.
Тя килна леко глава. Много добре знаеше как ми въздейства тази нейна поза.
— Обещай ми да ни оставиш на мира.
Не помръднах от мястото си.
— Обещай ми, че няма да ни преследваш, няма да ни търсиш по телефона и няма дори имейли да ни пращаш.
Болката в гърдите ми се усилваше. Превръщаше се в нещо остро и тежко.
— Обещай ми, Джейк. Обещай ми да ни оставиш на мира.
И закова с поглед очите ми.
— Окей — рекох. — Обещавам.
Без да обели нито дума повече, Натали се извърна и отиде пак пред църквата при онзи, за когото току-що се беше омъжила. Останах за миг намясто, мъчейки се да си поема въздух. Опитах се да се разгневя, да погледна отгоре на станалото, да проявя безразличие и да й втълпя, че от това само тя губи. Какво ли не се опитах, включително и да разсъждавам като зрял мъж, макар да бях съвсем наясно, че само отлагам признаването на действителността и на факта, че сърцето ми остава завинаги разбито.
Изчаках зад църквата всички да се разотидат и едва тогава минах отпред. Свещеникът с гладко обръснатата глава все още стоеше на стълбите редом с Джули, сестрата на Натали, която положи длан върху ръката ми.
— Добре ли си?
— Супер — отвърнах й.
— Чудесно време за сватби, не мислите ли? — усмихна ми се свещеникът.
— Сигурно — примигах срещу слънцето, после си тръгнах.
Бях готов да изпълня желанието на Натали. Да я оставя на мира. Щях всеки ден да си мисля за нея, но се бях зарекъл да не й се обаждам, да не й пращам съобщения, та дори и да не я търся онлайн. Щях да спазя обещанието си.
В продължение на шест години.
Втора глава
Шест години по-късно
Най-голямата промяна в живота ми — която точно тогава не осъзнах — щеше да настъпи някъде между 3,29 и 3,30 следобед.
Излизах от „Бард Хол“, където току-що бях изнесъл пред първокурсниците лекция по политическите аспекти на моралните съждения. Денят беше като по поръчка за университетски кампус. Слънцето огряваше от безоблачното небе мразовития масачузетски следобед. На ливадата в четириъгълния вътрешен двор вървеше мач по ултимейт фризби. Навсякъде се излежаваха студенти, сякаш разпръснати от нечия гигантска длан. Дънеше музика. Човек направо имаше чувството, че се е озовал в оживяла рекламна брошура за кампус мечта.
Обожавам дните като този, но нима това не важи за всички?
— Професор Фишър?
Обърнах се по посока на гласа. Върху тревата седяха в полукръг седем студенти. Повикалото ме момиче се намираше точно по средата.
— Защо не поседите с нас? — покани ме.
— Благодаря, но имам приемен час в кабинета си — усмихнах се и махнах за довиждане.