Не бива да се забравя, че нашият университет е все пак от малките — с около четиристотин випускници годишно. Смъртта не е нещо необичайно, но дали заради скромния размер на университета, или заради привързаността ми към него както от студентските ми години, така и през преподавателския ми стаж, винаги се чувствах и някак си лично засегнат, щом починеше някой от нашите.
— Как е, шефе?
— Само секунда, Бари.
Макар вече да ядях от полагащите му се минути. Използвам от онези преносими таймери, каквито можете да видите на всеки баскетболен мач — с огромни червени дигитални цифри. Беше ми подарък от приятел, който си беше наумил, че при моя ръст нямало как да не играя баскет. Никога не съм практикувал този спорт, но таймерът ми вършеше страхотна работа. И тъй като беше настроен така, че да отброява на обратно девет минути, в момента ми показваше, че сме на 8,49.
Кликнах върху снимчицата. А когато се появи увеличеният й вариант, едва се удържах да не възкликна на глас.
Покойникът се казваше Тод Сандерсън.
Бях заличил в паметта си фамилията на Тод — в поканата за сватбата просто пишеше „бракосъчетанието на Тод и Натали!“, — но лицето му ми беше до болка познато. Независимо че вече нямаше битнишката четина. На снимката беше гладко обръснат и подстриган късо, почти нула номер. Трябва да е било под влиянието на Натали, рекох си — тя вечно се оплакваше, че съм й жулел кожата, — но в същото време и се зачудих що за просташки мисли ме спохождат.
— Не забравяй часовника, шефе.
— Само една секунда, Бари. И престани да ми викаш „шефе“.
Според некролога Тод бил на четиридесет и две — малко повече, отколкото предполагах. Натали сега трябваше да е на тридесет и четири — само една година по-малка от мен. Мислех си, че Тод е някъде по-близо до нашата възраст. Споменаваше се, че бил в почетния отбор на студентската лига по американски футбол на изключително трудния и изискващ над средна интелигентност пост „тайт енд“, а така също и финалист за стипендията „Роудс“. Завършил с пълно отличие историческия факултет, основал фондация „Ново начало“, а в последния курс бил президент и на университетското братство „Пси-У“, към което принадлежа и аз.
С други думи, Тод не само беше завършил моя университет, но и сме членували в едно и също братство. Интересно как никога не беше станало дума за този факт.
Пишеше и куп други работи — и то немалко, — но аз отидох направо на заключителния ред:
„Погребението ще се извърши в неделя в Палмето Блъф — Южна Каролина, близо до Савана — Джорджия.
От опечалените: съпруга и две деца.“
Какви две деца?
— Професор Фишър?
В гласа му се съдържаше някаква странна нотка.
— Извинявай. Просто…
— Не се притеснявай бе, човек. Само исках да знам добре ли си?
— Нищо ми няма.
— Сигурен ли си? Щото съвсем си побелял бе, човек. — Бари смъкна кецовете си на пода и опря длани в масата. — Аз да дойда друг път, щом се налага…
— Стой тук.
И извърнах очи от монитора. После ще го гледам. Съпругът на Натали починал доста млад. Жалко. Трагично, бих казал, събитие, но и събитие, което никак не ме засягаше. И не ми даваше никакъв повод да отсъствам от работа или да изоставям студентите си. Вярно, че бях шашардисан — не само от смъртта на Тод, но и от факта, че беше завършил моята алма матер. Необичайно съвпадение наистина, но не и историческо.
Може пък Натали просто да си е падала по випускници на Ланфорд.
— Какво става с теб? — попитах Бари.
— Знаеш ли го професор Бърнър?
— Разбира се.
— Пълен откаченяк е.
Вярно си беше, макар да не ми бе удобно да го кажа на глас.
— Какъв ти е проблемът с него?
Причината за смъртта не се споменаваше — също съвсем нормално за обявяваните в кампуса некролози. После пак ще погледна. И ако наистина липсва, ще потърся по-подробен некролог онлайн.
Ама защо изобщо се вълнувам? Нима има някакво значение за мен?
Я по-добре да стоя настрана от тая работа.
Така или иначе, всичко това трябваше да остане за след приемното ми време. Приключих с Бари и се напънах да продължа. Положих всички усилия да изтласкам от ума си всички мисли за некролога и да се съсредоточа върху останалите ми студенти. Че не бях в обичайната си форма — не бях, но студентите изобщо не забелязаха. Те просто не могат да си представят, че преподавателите им си имат свой личен живот; така както не могат да възприемат и че родителите им водят полов живот. От една страна, мен това ме устройваше. Но пък от друга — постоянно им напомнях да престанат да съзерцават пъпа си. Поначало всеки човек смята себе си за уникално сложна личност, докато останалите са му, общо взето, съвсем ясни. Което, естествено, ни най-малко не отговаря на истината. Всеки живее със свои си мечти и надежди, желания, похоти и сърдечни болки. Или, както е прието да се казва, „всеки си е башка луд“.