— Надявам се това да не е евфемизъм за нещо друго все пак.
Но забелязах и нещо тъжно зад усмивката му. И се сетих как веднъж Бенедикт се беше натаралянкал особено яко в бара и го хванах да се блещи на някаква доста износена снимка от портфейла му. Попитах го коя е онази, а той успя да изфъфли: „Единственото момиче, което ще обичам през живота си“. После я скри пак зад кредитната си карта и въпреки многобройните ми подмятания, оттогава и дума не беше обелвал за нея. Та и тогава се беше засмял по същия тъжен начин.
— На Натали й обещах нещо — рекох.
— Какво по-точно?
— Да ги оставя на мира. Изобщо нито да ги търся, нито да ги безпокоя.
— Ами ти май си устоял на обещанието си, Джейк — рече замислено Бенедикт.
Замълчах. Бенедикт вече ме беше излъгал за нещо. Изобщо не проверяваше фейсбук страниците на старите си гаджета или ако го правеше, не проявяваше особен ентусиазъм. Но веднъж, когато аз нахлух в неговия кабинет, — щото и аз като него никога не чукам — в действителност го заварих във фейсбук. И мигновено установих, че е на страницата на онази жена, чиято снимка носеше в портфейла си. Бенедикт моментално затвори браузъра, но бас държа, че съвсем редовно посещаваше въпросната страница. Сигурно ежедневно. И се обзалагам, че най-внимателно разглеждаше всяка нова снимка на единствената жена, която беше обичал през живота си. Бас държа, че и сега разглеждаше живота й, вероятно и семейството й, и мъжа, който споделяше леглото й, и ги гледаше втренчено по същия начин, по който беше разглеждал и снимката от портфейла си. Нямам никакви доказателства в това отношение, а само усещане, но надали съм далеч от истината.
Както вече споменах, всеки от нас си е посвоему луд.
— Какво имаш предвид? — попитах.
— Нищо друго освен това, че цялото там „ги“ вече не съществува.
— Натали от много отдавна не е част от моя живот.
— Ама ти вярваш ли си сам? И това ли те накара тя тогава: да забравиш и чувствата си?
— Ти не плачеше ли допреди малко, че можеш да изгубиш най-добрия си съекипник?
— Е, не си чак толкова голям красавец.
— Безмилостно копеле.
— На нас професорите от хуманитарните специалности всичко ни е ясно.
След което Бенедикт ме остави насаме. Станах и отидох до прозореца. Огледах ливадата. Загледах се в минаващите студенти. И както много често съм правил в жизненоважни ситуации, се запитах какво бих посъветвал някой от тях, оказал се в моето положение? И изведнъж, без никакво предупреждение, ме заляха спомените — бялата църквичка, прическата й, пръстът й с халката, болката, мъката, чувствата, обичта, покрусата. Коленете ми се подгънаха. Внушил си бях, че отдавна съм я преживял. Съсипала ме беше, но бях успял да се съвзема и да продължа живота си нататък.
Що за глупави мисли са ме обзели! Ама че егоизъм. Точно в този момент ли? Жената току-що е овдовяла, а аз, гаднярът му с гадняр, съм седнал да разсъждавам какви могат да са последствията лично за мен. Престани да мислиш за това, укорих се. Забрави и за станалото, и за нея. Гледай си живота.
Няма как. Просто не ми е в характера.
За последно бях видял Натали на сватба. Сега ще отида да я видя и на погребение. Някому може да прозвучи донякъде иронично — но не и на мен.
Върнах се при компютъра и си запазих самолетен билет до Савана.
Трета глава
Първият признак, че нещо не е наред, се появи още по време на опелото.
Палмето Блъф не е толкова градче, колкото гигантски жилищен комплекс от затворен тип. Новопостроеното „село“ беше красиво, спретнато, добре поддържано и със запазен исторически стил — което в крайна сметка му придаваше вида на стерилна, фалшива имитация а ла Дисни-Епкот. Всичко се отличаваше с прекалената си безупречност. Искрящият бял параклис — да, поредният такъв — беше кацнал на върха на хълм толкова картинен, че приличаше точно на това — на картина. Единственото прекалено реално нещо беше жегата — живо, дишащо създание така наситено с влага, че можеше да служи същевременно и за завеса от мъниста.
В друг мигновен проблясък на разсъдък се запитах за какво ми трябваше да идвам, но не си направих труд да си отговоря. След като, така или иначе, бях пристигнал, въпросът ставаше сам по себе си излишен. „Ханът“ в Палмето Блъф също имаше вид на кинодекор. Влязох в очарователния му бар и си поръчах от хубавелката барманка чист скоч.
— За погребението ли? — попита тя.