Вече толкова години тъй и не можа да си прости за гибелното нехайство с радиостанцията в деня на съюзническия десант в Нормандия — грешка, която причини смъртта на цялата му група от съпротивата. Майкъл обаче умееше да се учи от грешките си. Сега обмисляше предпазливо и старателно всяка своя постъпка. И затова увеличи многократно таксата, която плащаше на детективската агенция, и поръча Алберт Молтке да бъде следен неотлъчно цяла година. Когато този срок беше към края си, Рогън вече разполагаше с още три снимки и три досиета на извергите, които убиха жена му и се гавреха с него в Мюнхен.
Единият беше Карл Пфан и се занимаваше с търговия в Хамбург.
Другите двама — братята Ерик и Ханс Фрайзлинг, притежаваха автосервиз и бензиностанция в Западен Берлин.
Майкъл реши, че е време да действа.
Подготви се усърдно. Поиска от компютърната фирма да го изпратят като свой търговски представител в Европа и получи препоръчителни писма до фирми с подобна дейност в Германия и Австрия. Не се страхуваше, че някой ще го познае. Ужасната рана и дългите терзания го промениха почти неузнаваемо. А и нали го смятаха за мъртвец? Какво би накарало мъчителите му да се усъмнят, че са убили капитан Майкъл Рогън?
Когато прецени, че е готов, той се качи в самолета за Виена, където щеше да бъде представителството. Настани се в хотел „Сахер“ и се наслади на вкусните гозби в ресторанта. За десерт му поднесоха прословутата торта с името на хотела. После се отби в бара да пийне чашка хубав коняк. Накрая се разходи в падащия сумрак, заслушан в звуците на цигулки и пиано, които звучаха в не едно кафене. Чак когато се успокои от дългото бродене по улиците, Майкъл се прибра в хотелската стая и заспа.
Сприятели се с австрийците в две компютърни фирми и чрез тях си уреди покани за всички приеми, на които се събираха видни особи.
Така срещна и Алберт Молтке — на бал, организиран от кметството. Там присъствието на градските управници беше неизбежно. Майкъл видя изненадан, че и Молтке се е променил видимо с времето. Лицето му се бе загладило и закръглило от охолния живот, но посивялата му коса лъщеше сребристо. И позата, и изражението му бяха подчинени на задължителната за политика приветлива учтивост.
Съпругата му стоеше до него — стройна жизнерадостна жена, която несъмнено беше по-млада с доста години, но гледаше мъжа си с обожание. Щом долови вниманието на Рогън, Молтке се поклони любезно, сякаш му казваше: „Да, благодаря ви, че гласувахте за мен. Разбира се, помня ви много добре. Заповядайте по всяко време в канцеларията ми, ако имате някакъв проблем.“ Жест на обигран политикан.
Майкъл си рече, че явно няма защо да се учудва на оправдателната присъда. Засмя се безмълвно, тъй като осъзна, че разгласата на оправдателната присъда във вестниците всъщност е осъдила Молтке на смърт.
Алберт Молтке се поклони на непознатия, въпреки че краката му го заболяха да стърчи прав. Как му се искаше да си е у дома до камината и да пийне с удоволствие чаша кафе без захар, за да е още по-приятна сладостта на парчето торта. Тези натруфени сборища го отегчаваха, но в края на краищата партията трябваше да попълва предизборния си фонд, нали? А той беше задължен на съратниците си, които категорично го подкрепиха в тази неприятна история с прокуратурата. Молтке усети, че Урсула притисна по-плътно ръката му към хълбока си. Пак кимна на непознатия, защото се досещаше, че това е важен човек, когото би трябвало да помни по-добре.
Да, партията и милата му Урсула не се поколебаха да го защитят и подкрепят, когато прокуратурата поиска да бъде съден за военни престъпления. Но след като бе оправдан, Молтке разбра, че процесът е бил истински дар на съдбата. Сега политическото му бъдеще беше осигурено, макар да знаеше, че няма да се издигне чак до върха.
Животът му занапред бе предначертан. Но въпросите продължаваха да го човъркат отвътре.
Ами ако и съпартийците му, и Урсула научат някой ден, че обвиненията са били напълно основателни?
Дали жена му ще продължи да го обича?
Ще го напусне ли, ако узнае истината? Не, тя не била повярвала за нищо на света, че той е способен на такива злодеяния, каквито и доказателства да й пробутват.
Дори на самия него не му се вярваше.
Тогава беше друг човек — по-корав, по-безсърдечен… по-силен. Иначе не би оцелял по онова време. И все пак… нима беше възможно? Когато завиваше вечер двете си малки деца, случваше се ръцете му да замират нерешително. Не се престрашаваше да ги докосне. С тези ръце не биваше да мърси детската невинност.