Но нали съдебните заседатели го оправдаха?
Отхвърлиха обвиненията срещу него, след като обмислиха всички доказателства и свидетелски показания. Никой не можеше да го съди отново по същите обвинения. Такъв беше законът. Той — Алберт Молтке, оставаше невинен до края на живота си. И все пак…
Непознатият го доближи — висок мъж с телосложение на атлет и някак странна форма на главата. Вероятно изглеждаше доста привлекателен за жените. После Молтке се взря за миг в изкусно ушития му костюм. Аха, американец… Срещаше мнозина от тях по работа в годините след войната. Усмихна се приветливо, обърна се, за да представи съпругата си на този човек, но тя се бе отдръпнала да поговори с някого.
Американецът протегна ръка. Фамилията му прозвуча неясно — може би Рогър. Смътен спомен пак се мярна за миг в паметта на Молтке.
— Искам да ви поздравя — започна американецът — за избирането ви в градския съвет, както и за това, че наскоро изчистихте името си от обвиненията, които отправяха към вас.
Молтке отговори учтиво, както се бе случвало десетки пъти досега:
— Патриотично настроените съдебни заседатели не допуснаха да бъде извършена несправедливост срещу един почтен техен сънародник.
Заприказваха се и американецът подхвърли, че няма да му е излишна малко помощ за правните въпроси, свързани с представителството на неговата фирма.
Молтке се оживи. Знаеше за какво намеква събеседникът му — предпочиташе да даде подкуп, за да избегне някои от общинските данъци и такси.
Молтке имаше опит в такива уговорки и постепенно забогатяваше от тях. Дружески хвана американеца под ръка и предложи:
— Защо не отидем да подишаме чист въздух, да се поразтъпчем?
Другият кимна усмихнат. Урсула не забеляза, че съпругът й излиза от залата.
Щом тръгнаха по тротоара, американецът попита небрежно:
— Не помните ли лицето ми?
Молтке леко сви вежди.
— Драги господине, наистина ми изглеждате познат, но аз се срещам с толкова много хора…
Не успя да сдържи напълно нетърпението си — по-добре беше да подхванат веднага деловата част от разговора.
Огледа се и изпита първите тръпки на неясно безпокойство — неусетно бяха свърнали в безлюдна тясна пресечка. Американецът се наведе към него и прошепна думи, от които сърцето на Молтке щеше да спре:
— Помниш ли Розенмонтаг през 1945-та? В Мюнхен? В Съдебната палата?
Чак сега Молтке си спомни това лице и чу без изненада следващите думи на мъжа пред него:
— Аз съм Рогън.
Молтке се смръзна от страх, но у него надделяваше срамът, сякаш едва в този ден и час повярва искрено във вината си.
Майкъл видя в очите на дребосъка потвърждението, че го е познал. Избута Молтке по-навътре в уличката, усещаше треперенето на ръката му под пръстите си.
— Няма да ти сторя зло — каза Рогън. — Искам от тебе само сведения за другите освен Карл Пфан и братя Фрайзлинг. Кажи ми имената на останалите трима и как да ги намеря.
Молтке обезумя от ужас и хукна тромаво по пресечката. Рогън подтичваше с лекота до него, сякаш двамата бяха излезли да бягат, за да поддържат форма. Изравни се с австриеца отляво и извади пистолета от кобура, след секунда вече завинтваше заглушителя на цевта.
Не изпитваше съжаление, нито пък имаше някакви колебания дали да не се смили над Молтке. Стореното от този мръсник се бе врязало в мозъка му, все едно бе изписано с киселина, и се бе връщало хиляди пъти в кошмарите му. Нали Молтке се бе засмял, докато слушаха писъците на Кристин от другата стая, и бе промълвил подканящо: „Струва ли си да бъдеш герой за сметка на горката си жена? Нима не искаш вашето дете да се роди?“
Толкова разумен, толкова убедителен… а се оказа, че много добре е знаел, че Кристин отдавна е мъртва. Не беше най-отвратителният злодей сред седмината, но и спомените за него трябваше да изчезнат най-после.
Рогън изстреля два куршума в корема му.
Както тичаше, австриецът се килна напред и падна. Майкъл просто продължи да тича и излезе на бегом от уличката. Озова се на по-широка улица и се отдалечи.
На следващия ден беше отпътувал със самолет за Хамбург.
Със сведенията от детективската агенция намери много лесно Карл Пфан — онзи от мъчителите, който се държеше с грубостта на звяр. Толкова приличаше на озлобено животно, че Майкъл дори го презираше най-малко от всички тях. Пфан просто си беше такъв по нрав — тъп, жесток простак. Когато го уби, приливът на омраза беше далеч по-слаб от миговете, когато се разправи с Молтке.