Рогън кимаше навъсено.
— Точно такъв си е, да — има направо вълшебен глас, винаги звучи адски искрено. Ама че гадняр, заличил е всички следи…
Розали попита неспокойно:
— Убеден ли си, че това е човекът, когото търсиш?
— Не може да не е той. Как иначе да си обясня, че и Ерик, и Ханс написаха името му? — Майкъл поумува. — Ще отидем в дома му веднага. Видя ли лицето му, ще го позная, колкото и да се е променил. Но аз и без това не се съмнявам, че намерихме когото трябва. Онзи имаше обноските на аристократ, не се преструваше.
С помощта на карта на града стигнаха до домашния му адрес. Домът на фон Остен беше разположен в предградие, където живееха видни особи — беше потискащо внушителен с размерите си. Изкачиха стъпалата към огромния параден вход. Дървеното чукало беше оформено като глиганска глава. Рогън удари силно с него два пъти.
След минута вратата се отвори и пред тях застана иконом, сякаш появил се от времената на кайзерова Германия, шкембест и със запечатана на лицето усмивка на подмазвач. Гласът му обаче беше леден.
— С какво мога да ви бъда полезен, майн хер?
— Търсим господин Клаус фон Остен — безстрастно изрече Рогън. — Търсим го по въпрос, който е поверителен. Просто му предайте, че ни изпраща Ерик Фрайзлинг.
Гласът на иконома омекна малко. Очевидно фамилията Фрайзлинг му беше известна.
— Жалко, но съдия фон Остен и семейството му са на почивка в Швейцария. След това плановете им включват пътуване до Швеция и Норвегия, а накрая ще гостуват и във Великобритания. Ще отсъстват от страната почти месец.
— Наистина жалко… — прошепна Рогън и попита: — Можете ли да ни дадете адреса, където са отседнали?
Червендалестото лице на иконома се нагъна от усмивката.
— Не. Съдия фон Остен може да бъде потърсен само по официалните канали. Желаете ли да оставите съобщение?
— Не — завъртя глава Рогън и двамата с Розали се върнаха в колата.
Чак когато седнаха в стаята си, момичето промълви:
— Какво ще правиш сега?
— Принуден съм да рискувам — бавно отвърна Майкъл. — Ще замина за Сицилия, за да търся Генко Бари. Ако имам сполука, ще отида и в Будапеща, за да си опитам късмета с Вента Пайерски.
— Нали Бейли каза, че ще анулират входната ти виза за Германия?
— И аз съм бил в шпионския занаят — сухо й напомни Рогън. — Ще измисля как да се сдобия с фалшив паспорт или с фалшива виза. А ако Бейли продължава да ме настъпва по петите, може и да забравя, че сме сънародници…
— Ами аз? — престраши се Розали.
Мълчанието на Рогън се проточи.
— Ще уредя от тукашна банка да ти изплащат достатъчно пари всеки месец, за да нямаш никакви затруднения. С тази сметка няма да има проблеми, каквото и да ме сполети…
— Не искаш ли да дойда с тебе?
— Не мога да го допусна. Нали трябва да получиш задграничен паспорт? Ако си навсякъде с мен, немислимо е да се отърва от Бейли.
— Тогава ще те чакам в Мюнхен — предложи тя.
— Добре. Но трябва да свикнеш с мисълта, че може и да не ме видиш повече. Шансът да се разправя с всички е едно на милион. А докопам ли фон Остен, няма съмнение, че ще ми закопчаят белезниците.
Тя бавно отпусна глава на рамото му.
— Не ме интересува. Само ми позволи да те чакам. Моля те!
Той погали русата й коса.
— Разбира се, защо не… А ти ще изпълниш ли една моя молба?
Момичето кимна.
— Разглеждах картата… — запъна се Майкъл. — Можем да стигнем с кола до Бублингсхаузен за четири часа. Според мен ще бъде добре за тебе, ако видиш пак родното си място. Готова ли си да се върнеш там?
Цялото й тяло се скова от ужас.
— Не!
Майкъл я притисна до себе си.
— Само ще минем набързо с кола през градчето. Ще го видиш каквото е сега. И може би вече няма да остане толкова ясно в паметта ти какво е било… тогава. Може би спомените ще избледнеят. Опитай. Обещавам ти, няма да се бавим в Бублингсхаузен. Не помниш ли какво ми разказа? Първите ти думи към онзи лекар са били, че искаш да си отидеш у дома.
Розали замря.
— Добре, да отидем. Щом ще бъдеш с мен…