ДЕСЕТА ГЛАВА
Сутринта на другия ден натовариха вещите на Рогън в колата. Решиха, че от Бублингсхаузен ще продължат към Франкфурт, където той ще се качи на самолет за Сицилия, за да търси Генко Бари. Розали щеше да се върне с влак в Мюнхен, за да го чака.
Майкъл я успокои отново:
— Щом приключа в Сицилия и Будапеща, ще дойда веднага да си уредя сметките с фон Остен. Пристигна ли в Мюнхен, ще те потърся в пансиона.
Този път обаче я излъга, защото беше намислил да се види отново с Розали, само ако убие фон Остен и някак си успее да остане на свобода. Малкият опел се движеше плавно по германските пътища, а Розали се бе свила на седалката по-далеч от Майкъл и не го поглеждаше. Когато наближи пладне, той попита:
— Да спрем ли някъде за обяд?
Тя завъртя глава, без да продума. Колкото по-близо бяха до Бублингсхаузен, толкова повече Розали се смъкваше на седалката. Накрая Рогън отби от големия аутобан и скоро стигнаха до град Вецлар. Заради американската бомбардировка на местния голям завод за оптика бяха загинали родителите й.
Колата напредваше бавно в натовареното движение по градските улици, но накрая стигнаха до указател, чиято стрелка сочеше към страничен път, а отдолу бе изписано „Бублингсхаузен“. Розали зарови лице в дланите си, за да не вижда.
Майкъл реши да намали скоростта. Щом навлязоха в градчето, той придирчиво търсеше с поглед белези от опустошението на войната, но нямаше никакви следи. Всичко бе възстановено, само че къщите бяха построени от по-съвременни материали. На улиците играеха деца.
— Пристигнахме — промълви той. — Погледни.
Розали не отделяше длани от лицето си и не отговаряше. Майкъл почти спря колата, за да не се блъснат някъде, пресегна се и насила накара Розали да вдигне глава и да види градчето на своето детство.
Реакцията й го стъписа. Тя се извъртя гневно към него.
— Това не е Бублингсхаузен! Сбъркал си пътя. Нищо познато не виждам наоколо.
Той зави мълчаливо и пред очите им се откри простор — огради около градинки, а на всяка портичка имаше лакирана жълта табела с името на собственика. Розали диво въртеше глава, зяпаше ту градините, ту къщите.
Майкъл най-сетне се увери, че е познала мястото. Тя впи пръсти в дръжката на вратата и той побърза да натисне педала на спирачките. Розали изскочи от колата и изтича на зигзаг към затревената земя около оградите. Изведнъж спря, отметна глава да погледне небето и бавно се обърна към Бублингсхаузен. После неочаквано се свлече на земята, а Майкъл хукна към нея.
Розали седеше в неудобна поза и раменете й подскачаха. Той не бе виждал друг човек да плаче с такава мъка. Хлипаше като малко дете и сигурно щеше да е смешно, ако тези звуци не се изтръгваха от самата й душа. Розали дереше земята с лакираните си нокти, сякаш искаше да й причини болка. Майкъл стоеше до нея и чакаше, но по нищо не личеше, че тя осъзнава присъствието му.
Две момичета, може би четиринайсетгодишни, идваха по пътя от градчето. Носеха торби и си приказваха весело. Влязоха в своята семейна градина и започнаха да прекопават. Розали вдигна глава и се взря в тях, те също я зяпаха любопитно, както работеха. Завиждаха й за прекрасните дрехи, за очевидно богатия мъж, който стоеше до нея.
Плачът й внезапно секна. Тя подви крака под себе си и докосна Майкъл, за да седне до нея. Опря чело в рамото му и сълзите й затекоха. Чак сега за пръв път можеше да скърби истински за изгубените си родители, за брат си, заровен незнайно къде в студената шир на Русия. Майкъл разбираше какъв непоносим шок е преживяла — уплашеното от действителността съзнание бе потънало в така наречената шизофрения, отвела я накрая в психиатричната клиника. Но той се надяваше, че сега Розали ще има сили да преодолее миналото. Тя поседя още малко, извила глава към Бублингсхаузен, после пак се вторачи в двете момичета. Те пък продължаваха да зяпат жадно скъпите й дрехи.
Майкъл й подаде ръка, за да стане.
— Онези момичета ти завиждат.
Розали кимна и се засмя невесело.
— И аз им завиждам.
Продължиха към Франкфурт и Рогън остави ключовете на колата в клона на агенцията, който се намираше на летището. Розали чакаше с него повикването за полета. Преди Майкъл да тръгне към гишето, за да завери билета си, тя го спря:
— Не можеш ли да забравиш за останалите? Не можеш ли да ги пощадиш?
Той врътна глава, но тя не пускаше ръката му.
— Ако те загубя сега, свършено е с мен. Знам си. Моля те, остави онези тримата на мира.
— Не мога — меко отвърна Майкъл. — Може би ще понеса Генко Бари и Вента Пайерски да доживеят до старини, но никога не бих простил на Клаус фон Остен. А щом трябва да убия него, няма да им се размине и на другите. Не мога иначе.