Тя му се усмихна.
— Името ми е Розали и обичам розите. Искам и парфюмите ми, и дрехите ми да ухаят на рози.
Стори му се забавно, че Розали се гордее толкова със своята привързаност към розите, сякаш това я отличаваше напълно от останалите.
Той седна на леглото и й кимна да дойде при него. Надушваше приятния й парфюм, докато бавно смъкваше нощницата от раменете й, виждаше стегнатите гърди и дългите бели бедра. После тялото й се уви около неговото с мекотата на цветче, пълните й устни се разтвориха под неговите с премалата на истинска и неподправена страст.
ВТОРА ГЛАВА
Момичето му допадна. Толкова му допадна, че уреди тя да се премести при него през следващата седмица. Наложи се да води сложни пазарлъци с управителя на хотела, но те не го притесняваха. Розали преливаше от удоволствие, а Рогън й се радваше едва ли не бащински.
Тя се оживи още повече, когато научи, че хотелът е известният в цял свят „Четири сезона“ — най-луксозният в следвоенен Хамбург, където обслужваха с пищния разкош, превърнал се в традиция още в старата Германия по времето на кайзер Вилхелм.
Майкъл глезеше Розали като принцеса през цялата седмица. Даваше й пари за нови дрехи, водеше я на театър и в изискани ресторанти. Момичето се привърза към него, само че Рогън откриваше у нея странна празнота, която го озадачаваше. Един ден тя се върна неочаквано рано от обиколката си по магазините и го завари да чисти пистолета. Остана напълно равнодушна към заниманието му и не зададе нито един въпрос. Колкото и да му олекна от държанието й, той съзнаваше, че е донякъде неестествено.
Майкъл си бе научил неприятния урок от предишни пристъпи — имаше нужда от поне една седмица възстановяване. Следващата му цел беше в Берлин и той умуваше няколко дни дали да заведе и Розали там. Реши да не го прави — всичко можеше да завърши твърде зле за него, не искаше и момичето да пострада без никаква вина. Последната вечер й каза, че заминава сутринта на другия ден. Даде й всички пари, които имаше в портфейла.
Розали взе парите и със същото странно равнодушие ги пусна на леглото. Не проявяваше никакви чувства освен чисто телесна ненаситност. Щом научи, че им остава само една нощ, пожела да се любят колкото се може по-дълго. Веднага започна да се съблича, но все пак го попита, макар и безучастно:
— Защо е необходимо да отиваш в Берлин?
Рогън се загледа в гладката кожа на раменете й.
— По работа.
— Надникнах в твоите… специални пликове. И в седемте — сподели Розали, докато събуваше чорапите си. — Вечерта, когато се запознахме, ти си убил Карл Пфан, а на неговия плик и на снимката му си написал цифрата 2. На плика и снимката на Алберт Молтке цифрата е 1, затова отидох в библиотеката и прегледах виенските вестници. Молтке е бил убит преди месец. Според визата в твоя паспорт и ти си бил във Виена по това време. Пликовете с номера 3 и 4 са за Ерик и Ханс Фрейзлинг, които живеят в Берлин. Значи утре отиваш там, за да ги убиеш. Намислил си да убиеш и останалите трима, нали?
Равният й глас не се промени нито за миг, все едно в плановете му нямаше нищо необичайно. Тя седна гола на ръба на леглото. Чакаше Майкъл да я прегърне, а той преживя замайващи секунди, през които се чудеше дали да убие и нея, но тутакси се отказа.
Кой знае защо беше убеден, че няма да го издаде. Смущаващо безучастните й очи сякаш не можеха или не искаха да различават доброто от злото.
Майкъл се отпусна на пода пред нея и опря чело на гърдите й.
Хвана ръката й — нейните пръсти бяха топли и сухи.
Розали изобщо не се боеше.
Той насочи ръката й към тила си и я накара да плъзне пръсти по сребърната плочка. Скриваше я сресаната назад коса. Знаеше обаче, че момичето е напипало метала.
— Онези седем бандити ми причиниха това. С тази плочка лекарите ми удължиха живота, но няма да доживея внуци. Никога няма да бъда старец, излязъл да поседне на слънце.
Пръстите й пак докоснаха главата му и не се дръпнаха с погнуса от метала и мъртвата кожа.
— Ще ти помогна, ако искаш — промълви Розали.
Майкъл вдишваше аромата на рози, но внезапно изтръпна, защото осъзна, че мекушавата мисъл за тези цветя подхожда по-скоро за сватби, отколкото за погребения.
— Не — промълви той след дълга пауза. — Заминавам утре. Забрави за мен, забрави и за пликовете. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се — кимна Розали. — Ще те забравя. — Тя помълча и за миг празнотата изчезна от очите й. — А ти ще ме забравиш ли?