В този час на деня рязко очертаното аристократично лице на немеца още бледнееше от пудрата след бръснене, а очите му бяха смекчени от съня. По-възрастен от Майкъл с цяло поколение, той беше олицетворение на бащата, който всяко момче би искало да има. Достойнство вместо суетност. Откровеност вместо маската на учтиво лицемерие. Сериозен мъж, комуто не бяха чужди редките проблясъци на хумор. И да, изтърканото клише — строг, но справедлив.
Такъв го виждаше Майкъл през следващите седмици, когато изтощението, гнусната оскъдна храна, недоспиването, неспирният тормоз над нервите му превръщаха фон Остен в символ на бащата, наказващ го за негово добро. Умът му отхвърляше тези жалки щуротии — нали пред него седеше най-старшият сред мъчителите, който беше виновен за цялото му страдание. Но чувствата му се отделяха като в странно раздвоение на личността и той чакаше всяка сутрин фон Остен, както дете чака баща си.
Първия път, когато фон Остен дойде преди останалите, той запали цигара и я пъхна между устните на Майкъл. И заговори не за да започне разпита, а за да обясни своите подбуди. Той изпълнявал своя дълг към Отечеството. Капитан Рогън не бивало да се заблуждава, че изпитва лична неприязън към него. Фон Остен се натъжавал от упоритостта на пленника. Какъв смисъл имало в този хлапашки инат?
За всички било очевидно, че след залавянето на Рогън съюзническите войски нямало повече да използват известните му шифри. Минало толкова време, че цялата запаметена от него информация ставала безполезна. Нима не може да се откаже от глупавата си несговорчивост и да спести на всички тези тежки часове и дни? За мъчителите също било потискащо. Толкова ли не познавал хората Рогън, че да не се досети за това?
Последваха насърчителни слова. Рогън можел да сложи край на тези разпити. Войната щяла да свърши все някога. Тогава щял да заживее щастливо със съпругата си Кристин. Безумието на взаимното изтребление щяло да остане в миналото, хората вече нямало да се страхуват един от друг. Отчаянието не било неизбежно.
Накрая фон Остен го потупа ободряващо по рамото.
Пред другите държанието на фон Остен се променяше. Отново се преобразяваше в офицера, водещ разпита. Хлътналите му очи се вторачваха в Рогън. Звучният глас ставаше рязък и повелителен. Но в главата на Майкъл тази суровост извратено доказваше, че у строгия баща още не е угаснала обичта към непослушното дете. Фон Остен излъчваше толкова могъщо обаяние, че Майкъл вярваше в ролята му и приемаше, че сам си навлича страданието.
Настъпиха и дните, когато го принуждаваха да слуша писъците на Кристин. Тогава фон Остен пак идваше последен. Последва и ужасният ден, в който го заведоха в съседната стая и му показаха фонографа, съхранил болката на Кристин. Тогава фон Остен обясни усмихнат, че Кристин е умряла в първия ден на изтезанията и се похвали как са надхитрили пленника. У Майкъл пламна такава бясна омраза, че повърна на затворническите парцали, с които беше облечен.
Но и това беше лъжа. Генко Бари му каза в предсмъртните си мигове, че Кристин е умряла при раждането. Майкъл му повярва.
Защо фон Остен го е лъгал?
Защо искаше той и останалите да изглеждат още по-зли?
Едва сега Майкъл видя спомените си с друг поглед и разбра какъв ненадминат психолог е бил фон Остен във всяка своя дума и постъпка, винаги обмислени грижливо.
Омразата подхранваше желанието му да оцелее, за да избие седмината и на свой ред да се усмихва над труповете им. Именно надеждата да си отмъсти сломи съпротивата му и го накара да издаде всички шифри, които знаеше.
И отново фон Остен се появяваше пръв в стаята за разпити. В неустоимия му глас пак звучеше съчувствие. Всеки път отключваше белезниците и даваше кафе и цигари на Майкъл. Внушаваше му неуморно, че ще бъде освободен, щом предаде шифрите.
Само след няколко дни беше празникът Розенмонтаг. Фон Остен влезе в стаята и посочи цивилните дрехи на стола. Усмихваше се с искрено задоволство, когато каза на Рогън:
— Днес ще изпълня обещанието си.
И другите шестима се бяха струпали в стаята. Поздравяваха жертвата си, сякаш бяха учители, които са помогнали на ученика да завърши с пълно отличие. Майкъл започна да се преоблича непохватно. Генко Бари му помогна да оправи вратовръзката, но Майкъл не отделяше поглед от фон Остен с ням въпрос. Немецът кимна, за да го успокои. И някой нахлупи шапката на главата на пленника.
Тогава Майкъл осъзна, че не вижда един от тях. Усети цевта на пистолета, опряна в тила му, и шапката се смъкна на очите му. Но в последната нищожна частица от секундата проумя всичко и отчаяно се вторачи във фон Остен с безмълвен вик: „Ти си ми като баща, повярвах ти. Простих ти изтезанията и коварството. Простих ти, че уби жена ми. Спаси ме!“ И преди от черепа му да се пръснат парченца кост, зърна благото лице на фон Остен да се криви в демоничен присмех.