Розали не отговори, само опря чело на дланите си.
Майкъл продължи по-меко:
— Рискувах своя живот в Будапеща, за да съм сигурен, че никой освен Пайерски няма да пострада. Бях готов да се откажа от всичко, дори от шанса да накажа фон Остен, за да не сторя зло на невинни хора. Но тези двамата не са невинни. И няма да допусна ти да страдаш заради мен.
Преди тя да каже и дума, преди изобщо да вдигне глава, той излезе от стаята. Чуваше как забързаните му стъпки заглъхват надолу по стъпалата.
Майкъл подкара наетата кола и побърза да завие по главна улица. В този час нямаше много други коли и минувачи. Надяваше се Бейли и Вроцк да са дошли в пансиона с такси и още да са някъде по тротоарите, докато пак чакат такси. Скоро видя двамата мъже, продължи стотина метра нататък, спря в пресечка и тръгна срещу тях. Но те влязоха в бирхале „Фредерика“. Майкъл си призна сърдито, че няма как да се разправи с тях вътре.
Остана да чака отвън още час с надеждата, че ще изпият по бира и ще излязат. Накрая не се стърпя и реши да влезе.
Тук не беше претъпкано и веднага забеляза Бейли и Вроцк — седяха сами до дълга маса и обираха от голямата чиния последните наденички. Майкъл се настани до вратата, където цяла група шумни любители на бирата го скриваше от погледите им.
Наблюдаваше двамата агенти и се чудеше на държанието им, а после се присмя на самия себе си. Досега ги бе виждал само скрити зад служебните маски на работата и дълга, когато внимаваха да не покажат никаква слабост. Сега нямаше преструвки.
Вроцк очевидно си падаше по дебеланите. Закачаше се с всички закръглени сервитьорки, а по-стройните дори не поглеждаше. А кльощавият Бейли се оказа ненаситен лакомник. Поръчваше все нови порции наденички и след всяка глътка надигаше халбата. Не личеше в момента да го интересува нищо друго на света. Изведнъж стана рязко и се втурна към близката тоалетна.
Вроцк се заклатушка подире му. Майкъл изчака половин минута и ги последва. Провървя му — агентите бяха сами в тоалетната. Но тъй и не се застави да извади пистолета. Бейли се превиваше безпомощно и повръщаше всичко погълнато. Вроцк придържаше главата му, за да не я натопи в собствения си бълвоч.
Тази жалка гледка беше странно трогателна. Той се отдръпна безшумно и излезе на улицата. Върна се, остави колата до пансиона и се качи в стаята.
Розали още седеше на дивана и го чакаше.
Майкъл махна заглушителя, пусна го в чекмеджето и седна до нея.
— Не можах да го направя. Не знам защо, но не можех да ги убия.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Докато пиеше кафе сутринта, Майкъл написа името и адреса на своя адвокат в Щатите и даде листа на Розали.
— Ако имаш и най-малките неприятности, пиши на този човек и той ще пристигне тук, за да ти помогне.
Откакто Майкъл се отказа да убие Бейли и Вроцк, Розали сякаш се примири с решимостта му да отнеме живота на фон Остен. Този път не се опита да го разубеждава. Искаше й се обаче той да събере сили няколко дни. Изглеждаше болен и преуморен. Майкъл врътна глава. Чакаше от толкова години и не искаше да отлага дори с един ден.
Малко го болеше главата, усещаше и натиск около сребърната плочка. Розали му донесе чаша вода, за да преглътне таблетките, които винаги носеше. Гледаше го как проверява за пореден път пистолета и го пуска в джоба на сакото си.
— Без заглушител ли? — само попита тя.
— Пистолетът е твърде неточен със заглушител. Трябва да бъда на пет метра от него, за да знам, че ще улуча. Може и да не успея да го доближа толкова…
Розали разбираше какво премълча Майкъл — щом не се и надяваше да избяга, защо да прави оръжието по-тихо? Преди да излязат, тя се притисна в него, но не намери облекчение в прегръдката.
Майкъл я помоли да кара колата. Не разчиташе на влошеното си периферно зрение в толкова решаващ момент. При силно напрежение увредените му зрителни нерви го подвеждаха още повече, а и искаше да закрива лицето си с длан, докато се движат по улиците. Предполагаше, че цялата полиция в Мюнхен го издирва.
Минаха покрай широките стъпала на главния вход на Съдебната палата, през площада, неприятно познат на Майкъл с всички тези масивни сгради и пищните им колони. Розали спря малко преди страничния вход. Двамата прекосиха заедно големия двор.
Майкъл стъпваше по каменни плочи, някога изцапани с кръвта му. Може би в тесните пролуки между тях още имаше мънички парченца от раздробения му череп. Скован от напрежението, той влезе след Розали в кабинета за спешна помощ и изчака тя да облече бялата престилка.