Фон Остен плъзна длан по лицето си. Най-добрите хирурзи в Германия си бяха свършили работата чудесно, но отблизо много белези и шевове личаха. Каза си, че сигурно затова е свикнал незабележимо да не допуска ярка светлина в дома си и да не включва твърде много лампи.
След обяда Марсия го подкани да легне за малко на дивана, за да си почине. Тя седна в креслото срещу него и взе книга. Клаус фон Остен затвори очи. Не би могъл да признае миналото си пред нея. А и нали изтърпя своето наказание? Няколко седмици след онзи Розенмонтаг шрапнел от избухнал недалеч снаряд насече лицето му. Оттогава приемаше обезобразяването си без горчивина, защото в душата си смяташе, че така изкупва престъплението срещу младия американски разузнавач.
Как би успял да обясни на когото и да било, че той — щабният офицер, благородникът, немецът — в онези години не си затваряше очите за падението на своята страна? И досущ като мъж, чиято жена е пияница и той решава да сподели порока й, за да покаже колко я обича, фон Остен започна да измъчва и да убива. Иначе не би се чувствал немец. Но нима обяснението беше толкова просто?
В годините след войната живееше почтено, без да се насилва. Като съдия се стремеше да бъде човечен, а не безпощаден. Отдавна бе скъсал е миналото. Всички архиви в Съдебната палата от военните години бяха унищожени и допреди няколко седмици не се случваше често да го споходят угризенията за жестокостите, които извърши тогава.
А после научи, че Молтке и Пфан са убити. По-късно прочете и за смъртта на братя Фрайзлинг. Преди седмица офицерът от американското разузнаване Артър Бейли го посети тук, в този дом, и му разказа какво е направил Майкъл Рогън. Той се бе разправил с подчинените му от времето, когато беше въплъщение на беззаконието. Фон Остен помнеше Майкъл Рогън. Не бяха успели да го довършат…
Артър Бейли му внушаваше, че няма за какво да се тревожи. Американското разузнаване щяло да направи всичко необходимо, за да не извърши Майкъл Рогън последното си убийство. Освен това щели да запазят в тайна какво е вършил фон Остен през войната. Съдията разбираше и премълчаното — ако някога се издигнеше на важен политически пост в Западна Германия, щеше да бъде пионка в ръцете на американците.
Откакто чу, че Рогън е оцелял, започна да го сънува.
В кошмарите Рогън се навеждаше над него и кръвта от разбития му череп капеше върху лицето на фон Остен. А от записа на фонографа кънтяха писъците на младата му жена.
Каква беше истината?
Защо изтезаваше Рогън, а накрая реши да го убие?
Защо записа как крещи хубавата французойка, умираща при раждане?
И защо се подиграваше неуморно с американеца, защо все му подхвърляше надеждата, че ще живее?
Помнеше първия ден на разпитите и погледа на Рогън, лицето му на добър, непокварен човек. Това го вбеси. Лице на младеж, който още не е преживял нищо ужасно.
В същия ден фон Остен отиде да види жената на пленника и узна, че са я отнесли в лазарета, защото раждала. Още от коридора чу писъците на момичето и когато лекарят му каза, че тя умира, фон Остен реши да ги запише, за да уплаши Рогън и да го накара да се разприказва.
Сега преценяваше, че винаги е бил твърде хитроумен. И в злото през войната, и в доброто по-късно. Не можеше да заблуди сам себе си — знаеше защо се постара да съсипе Рогън напълно.
Защото злото и доброто винаги се опитват да се унищожат взаимно. А в свят на война и смърт злото трябваше да тържествува. Затова смачка Рогън, като коварно го подвеждаше да вярва и да се надява. И в последния миг, когато американецът молеше безмълвно за милост, фон Остен се разсмя, но смехът му бе заглушен от гърмежа, забил куршум в тила на Рогън.
Смееше се, защото с тази килната върху веждите му шапка Рогън беше комична гледка. А дори самата смърт в онези дни на 1945 година беше фарс.
— Време е.
Марсия докосна клепачите му с върховете на пръстите си. Фон Остен стана и тя му помогна да облече сакото, после го изпрати до лимузината.
— Бъди милостив.
Неочакваните думи го смразиха и той се вторачи в нея с помътнял поглед. Тя обясни:
— Милостив към нещастника, чиято присъда ще произнесеш днес.
Изведнъж го обзе неистовото желание да се изповяда пред жена си. Но колата вече излизаше бавно от алеята и го отнасяше към Съдебната палата. С произнесена смъртна присъда, но все още надяващ се на помилване, Клаус фон Остен не намери сили да признае греховете си.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Артър Бейли крачеше неспирно из комуникационния център на ЦРУ, скрит в американски армейски щаб недалеч от Мюнхен.