Веднъж седмично го водеха на разпит във все същата стая с високия сводест таван, но той виждаше, че за седмината мъже тези разпити са се превърнали в привично забавление.
Как би могъл да предположи, че през това време съюзническите армии са изтласкали нацистите от цяла Франция, че са навлезли са в Германия и доближават Мюнхен?
Когато го извикаха за последния разпит, дори през ум не му минаваше, че седмината му мъчители се канят да избягат, за да заличат следите от миналото си и да се слеят с милионите обикновени немци в отчаяния си стремеж да се изплъзнат от заслуженото възмездие.
— Ще те освободим. Виждаш, че спазваме обещанието си — каза му надменният като аристократ офицер с хлътналите очи.
Гласът му звучеше искрено. Да, но това беше глас на нацист или в най-добрия случай на обигран оратор. А те всички бяха убийци.
Друг от мъжете посочи цивилните дрехи, преметнати върху облегалката на стол.
— Свали парцалите, които носиш, и облечи това.
Сащисаният Рогън се преоблече пред очите им. Имаше дори широкопола мека шапка, която някой нахлупи на главата му. Всички оголиха зъби в дружелюбни усмивки.
Аристократът промълви с този негов овладян, звучен глас:
— Не е ли прекрасно да знаеш, че ще бъдеш свободен? Че ще живееш?
Точно в този миг Майкъл прозря, че го лъжат.
Нещо липсваше.
Само шестима от мъчителите му стояха в стаята около него и в усмивчиците им се прокрадваше злорадство. И веднага усети студената цев на пистолет, която се опря в тила му. Шапката се килна напред над очите му, когато оръжието я побутна.
Майкъл преживя за един миг омаломощаващия ужас на човек, когото ей сега ще убият. Всичко беше жестока подигравка — отнемаха живота му, сякаш се гавреха с улично животно.
После непоносим гръм погълна мозъка му.
Стори му се, че пропада под вода, а тялото му изскача от пространството и се рее из черна безкрайна пустота…
Оставаше си загадка как Рогън оцеля.
Застреляха го в тила и захвърлиха тялото му върху купчината трупове в двора на Съдебната палата — нацистите екзекутираха всички затворници, преди да се разбягат. Шест часа по-късно настъпващи части на американската Трета армия навлязоха в Мюнхен и санитарите откриха труповете. Стигнаха до затрупания Рогън и установиха, че още диша. Куршумът се бе отклонил от черепа и макар че бе отворил дупка в него, оказа се, че не е проникнал до мозъка. Такива рани бяха типични за попадения от артилерийски шрапнели, но не и за куршум от малокалибрен пистолет.
Оперираха го спешно в полева болница зад фронтовата линия и побързаха да го изпратят със самолет в Щатите. Прекара още две години в различни военни болници, лечението му беше трудно и сложно. Заради травмата виждаше само какво имаше точно пред него, но бе загубил периферното си зрение. Научиха го как да възстанови полека зрението си с упражнения за очите дотолкова, че да получи шофьорска книжка и да живее почти нормално. Все пак Майкъл започна да разчита повече на ушите си, вместо на очите.
Към края на тези две години свикна със сребърната плочка, крепяща черепа му, все едно се бе родил с нея. Но при всяко вълнение си напомняше, че не е така — тогава усещаше как цялата кръв в мозъка му се блъска отвътре по плочката.
Преди да го изпишат, лекарите му обясниха, че не е желателно да пие алкохол, не бива да прекалява със секса и ще е по-добре за него, ако не пуши. Увериха го, че умът му не е засегнат, но затова пък ще се нуждае от далеч по-дълги почивки в сравнение със здравите хора. Предписаха му лекарства за главоболието, което го тормозеше често. Заради пукнатините в черепа и сребърната плочка налягането в главата му беше по-високо от нормалното.
Иначе казано, мозъкът му беше плачевно уязвим и за най-дребните физически или емоционални претоварвания. Ако внимаваше, може би щеше да доживее до петдесет, дори до шестдесет години. Трябваше обаче да спазва съветите на лекарите, да си пие лекарствата и всеки месец да посещава някоя от болниците на Управлението по делата на ветераните за контролни прегледи. Медицинският консилиум, съставен все от светила, го увери, че и изумителната му памет не е засегната.
Тъкмо в това Майкъл откри зловеща ирония.
През следващите десет години той послушно спазваше указанията, пиеше лекарствата и всеки месец отиваше в болницата на преглед. Но вълшебната му памет го съсипваше. Щом легнеше вечер, всичко се повтаряше пред очите му като заснето на филмова лента. Виждаше съвсем ясно седмината мъже в онази стая на Съдебната палата в Мюнхен. Усещаше как шапката се смъква на очите му и студената стомана докосва кожата му. И черното нищо го поглъщаше с грохот. Щом затвореше очи, ужасните писъци на Кристин ехтяха зад стената.