— Едното е кражба, другото — търговия.
— Когато губиш, става трудно да откриеш разликата.
— Кацата е свърталище на пороци, насилие, болести…
— Колко от корабите, които отплават от пристанищата на Кетердам с вашата благословия, никога не се връщат?
— Това няма нищо…
— Един на всеки пет, Ван Ек. Един от всеки пет кораба, които изпращате да търсят кафе, юрда или коприна, потъва на морското дъно, разбива се в скали или става жертва на пирати. Един от всеки пет екипажа предава богу дух, труповете им гният в чужди води, стават храна за рибите. Така че хайде да не си говорим за насилие.
— Няма да споря за морал с момче от Кацата.
Каз и не очакваше друго. Просто печелеше време, докато прецени колко здраво са вързани ръцете му. Опипа белезниците и веригата, докъдето можа, като продължаваше да се чуди къде го е довел Ван Ек. Не се познаваха лично, но преди време Каз бе имал своите причини да проучи основно разположението на къщата му отвън и отвътре. Нямаше представа къде се намират в момента, но определено не бяха в имението на търговеца.
— Щом не си ме довел тук да философстваме, тогава по каква работа? — С този въпрос се откриваше всяка делова среща. Поздрав между равни, а не жалба от затворник.
— Имам предложение за вас. Или по-точно, Съветът има.
Каз скри изненадата си.
— Съветът на търговците с побой ли започва всяка делова среща?
— Приемете го като предупреждение. И демонстрация.
Каз си спомни онзи силует в уличката, как се появяваше и изчезваше досущ като призрак. „Йорди.“
Срита се мислено. „Не е Йорди, глупак такъв! Съсредоточи се.“ Хванали го бяха, защото се беше разсеял, опиянен от победата. Това му беше наказанието, а същата грешка нямаше да повтори. „Това не обяснява призрака.“ Каз избута тази мисъл за по-нататък.
— И за какво съм притрябвал аз на Съвета?
Ван Ек разлисти документите, които държеше в ръце.
— За пръв път са ви арестували на десет години. На четиринайсет градската стража ви е прибрала при операция срещу незаконна игрална зала, но оттогава не сте задържан.
Вярно беше. От три години насам никой не беше успял да пипне Каз.
— Взех се в ръце — каза той. — Намерих си почтена работа, живея трудолюбиво и богобоязливо.
— Не богохулствайте — меко каза Ван Ек, но в очите му блесна гняв.
„Явно е набожен“, отбеляза си Каз, докато правеше наум инвентаризация на всичко, което знаеше на Ван Ек — богат, благочестив, вдовец, наскоро оженил се повторно за млада жена. Както и загадката около сина му, разбира се.
Ван Ек продължи да разлиства документите.
— Приемате залози за незаконни борби, конни надбягвания, както и в собственото си казино. Повече от две години управлявате Вранския клуб. Вие сте най-младият човек, управлявал подобно заведение, и за две години сте удвоили печалбата му. Освен това се занимавате с изнудване…
— Търгувам с информация.
— Измами.
— Създавам възможности.
— Разврат и убийства.
— С курви не се занимавам и не убивам без причина.
— А каква е причината да убивате?
— Същата като твоята, търгаш. За печалба.
— Как се сдобивате с информацията си, господин Брекер?
— Да речем, че никоя ключалка не може да ми се опъне.
— Явно сте много добър в това занимание.
— Определено. — Каз се облегна леко назад. — Виж, всеки човек е като сейф, като трезор, пълен с тайни и желания. Някои мои колеги залагат на грубата сила, но аз предпочитам по-деликатния подход — точното количество натиск, приложено в точния момент и на точното място. Деликатно, както казах.
— Винаги ли говорите с метафори, господин Брекер?
Каз се усмихна.
— Не беше метафора.
Скочи от стола още преди веригите да са паднали на пода. Метна се върху писалището, като в движение грабна нож за отваряне на писма, а с другата си ръка посегна към Ван Ек и стисна предницата на ризата му. Фината материя се сгърчи грозно в ръката му, а върхът на ножа потъна в гърлото на търговеца. Главата му още се въртеше, ръцете и краката му бяха схванати от неудобната поза на стола, но денят винаги е по-слънчев, когато държиш оръжие в ръка.
Стражите го бяха наобиколили с изтеглени мечове и насочени пушкала. Сърцето на търговеца биеше бързо под вълнената материя на фрака.
— Хайде да не губим време със заплахи — рече Каз. — Или ми кажи как да стигна до вратата, или и двамата скачаме през прозореца.
— Мисля, че ще мога да променя решението ви.
Каз го разтърси леко.