Стигнахме до боклучава пресечка в покрайнините на Тендърлойн.
Погледнахме адреса, който Айк Кинтана ми беше дал — двуетажна сграда с църква на приземния етаж, която гледаше към улицата, а нагоре имаше няколко апартамента.
Позвъних на входната врата, чу се бръмчене. Дръпнах металната дръжка и така двамата с Джейкъби се озовахме в мрачен коридор. Изкачихме скърцащите стълби до постлан с килим вестибюл, в който миришеше на плесен.
От двете страни на вестибюла имаше по една единична врата.
Почуках на онази, на която бе отбелязано 2Р, около половин минута по-късно вратата се отвори със скърцане.
Айк Кинтана беше бял мъж на около трийсет и пет. Беше с черна прилепнала коса и облечен по странен начин — на пластове. Долна фланелка се подаваше под шпица на горната фланела, над тях беше закопчал риза, а до бедрата му стигаше разкопчана плетена жилетка в ръждив цвят.
Надолу беше с пижама на сини райета и плъстени кафяви чехли, а на лицето му беше изписана мила, празна усмивка. Протегна ръка, раздруса нашите и ни покани да влезем.
Джейкъби тръгна напред, аз последвах двамата мъже в някакъв люлеещ се тунел от вестници и найлонови торби за изхвърляне на боклук, пълни с бутилки от сода, които се трупаха от пода до тавана покрай целия коридор. В гостната имаше картонени кутии, препълнени с монети, празни опаковки от препарати и химикалки.
— Предполагам, че си подготвен за всякакви случаи в живота — подхвърли Джейкъби.
— Такава е идеята — отвърна Кинтана.
Когато стигнахме до кухнята, видях, че всичко е задръстено от тенджери и тигани, а на масата бе струпан архив от изрезки от вестници, покрити с покривка — и така няколко „археологически пласта“ на височина около две педи.
— Открай време съм фен на „Гигантите“ — спомена Кинтана срамежливо.
Предложи ни кафе, което двамата с Джейкъби отказахме.
Въпреки това Кинтана запали газовия котлон и сложи кафеник с вода да завира.
— Имате ли снимката, която искахте да ни покажете? — попитах.
Кинтана вдигна стар дървен сандък от сапуни от пода и го подпря на масата. Зарови в купчините снимки, разни менюта и други книжа, запазени за спомен — ръцете му препускаха през хартиите.
— Ето — каза най-сетне и вдигна избеляла снимка, формат 10 на 15 сантиметра. — Според мен е правена през осемдесет и осма година.
Петима тийнейджъри — две момичета и три момчета — гледаха телевизия в помещение, което имаше вид на обща стая в някакво учреждение.
— Това съм аз — обяви Кинтана, сочейки някаква своя по-млада версия, отпусната на оранжево кресло. Дори тогава бе носил дрехите си на пластове. — Виждате ли този, дето седи на мястото до прозореца?
Вгледах се в снимката. Момчето беше слабо, с дълга коса и нещо подобно на брада. Лицето му беше в профил. Можеше да е стрелецът. Можеше да е кой ли не.
— Виждате ли как дърпа космите по ръцете си? — попита Кинтана.
Кимнах.
— Затова си помислих, че може да е той. Правеше го с часове. Харесвах го това момче. Наричах го „Фредалито линдо“. Заради песента, която обичаше да пее.
— Как е истинското му име? — попитах.
— Беше страшно потиснат — каза Кинтана. — Затова беше влязъл в болницата в Напа. Бил е замесен в нещо. Някакъв нещастен случай. Сестричката му е загинала. Май беше нещо с платноходка.
Кинтана изключи печката и се изниза нанякъде. За миг си помислих: по какво ли чудо сградата не е изгоряла до основи?
— Господин Кинтана, не ни карайте да повтаряме въпроса, ясно? — изръмжа Джейкъби. — Как се казва този човек?
Кинтана се върна на масата с оръфаната си чаша за кафе в ръка, носеше се в приказното си одеяние и демонстрираше самоувереността на богаташ, роден в имение.
— Името му е Фред. Алфред Бринкли. Но не разбирам как е възможно да е убил тези хора — каза Кинтана. — Фред е безкрайно симпатично момче.
Глава 16
Позвъних на Рич Конклин от колата, дадох му името на Бринкли, за да го потърси в базата данни, докато Джейкъби караше по „Брайънт“.
Чи и Макнийл ни чакаха в кръчмата „Макбейнс Биър О’ дъ Уърлд“, мрачен салон, сбутан между две бараки, намиращи се срещу Съдебната палата.
Ние с Джейкъби се присъединихме към тях и си поръчахме наливна „Фостър“, после попитах Чи и Макнийл за последните открития.
— Разпитахме един тип в магазина за цигари на „Полк“ и „Валейо“ — обясни Чи, минавайки направо на въпроса. — Старчето, дето е собственик на магазинчето, каза: „Да, продавам «Търкиш Спешълс». Около два пакета на месец на един редовен клиент.“ Дори свали стекчето от рафта, за да ни покаже — липсваха два пакета.